Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Ходжис, който не се е преобличал от сутринта и още е с костюм (само вратовръзката е прибрана в джоба му), бавно тръгва да ги посрещне. Не усеща пейсмейкъра, който поставиха в гърдите му — казаха му, че сега ги произвеждат съвсем миниатюрни, — но знае, че е там, вътре, и тиктака. Понякога се опитва да си го представи и въображението му винаги рисува умалено копие на джаджата на Хартсфийлд. Но неговата е предназначена да предотвратява взрив, не да взривява.

— Деца — поздравява ги той. Холи не е дете, но е по-млада от него с близо две десетилетки, така че обръщението е донякъде оправдано. Пресяга се за кошницата, но Джером я дръпва.

— Не-е! Аз ще я нося. Сърцето ти.

— Нищо му няма на сърцето ми — възразява Ходжис и според последните му изследвания това е вярно, но той все още не смее да повярва. Вероятно никой, който е прекарал инфаркт, не би повярвал лесно.

— Освен това изглеждаш добре — казва Джером.

— Да — съгласява се Холи. — Слава Богу, че си купи нови дрехи. В старите приличаше на плашило. Колко килограма свали?

— Петнайсет — похвалва се Ходжис и мисълта „ Защо Джейни не може да ме види сега “ го пробожда в електронностимулираното сърце.

— Край вече на „Борци с килограмите“ — усмихва се Джером. — Холс е донесла шампанско. Искам да науча имаме ли повод за почерпка. Как мина сутринта?

— Окръжният прокурор няма да образува досъдебно производство. Всички обвинения бяха свалени. Били Ходжис е волен като птичка.

Холи се хвърля да го прегръща. Той също я прегръща и я целува по бузата. Късата прическа отваря лицето на Холи — за пръв път от детските ѝ години, въпреки че мъжът не го знае, — и проличава приликата ѝ с Джейни. Става му хем приятно, хем мъчно.

Джером чувства, че е идеалният момент Тайрон Зевзека да се прояви:

— Мастър Ходжис, вий най-сетничка сти свубоден! Свубоден! Велики Божей, вий сти свубоден!

— Престани да се лигавиш, Джером — скарва му се Холи. — Все едно си някакво бебе. — Изважда от кошницата шампанското и три пластмасови чаши.

— Окръжният прокурор ме придружи в кабинета на съдия Даниел Силвър, който много пъти е изслушвал показанията ми, докато служех в полицията — разказва Ходжис. — Десет минути ми чете конско и ме укори, че с безотговорното си поведение съм застрашил живота и здравето на четири хиляди души.

— Безобразие! — възмущава се Джером. — Те са живи и здрави благодарение на теб!

— Не — тихо отвръща Ходжис. — Благодарение на вас двамата с Холи.

— Ако Хартсфийлд не се беше свързал с теб, ченгетата още щяха да са в девета глуха с разследването. И много зрители щяха да загинат .

Трудно е да се прецени доколко е истина, но лично Ходжис смята, че с действията си допринесе за благополучната развръзка в „Минго“. С Джейни е друга история. Силвър го обвини, че е изиграл „ключова роля“ в смъртта ѝ, и не е изключено да е прав. За него обаче няма съмнение, че Хартсфийлд щеше да повтори — ако не на концерта или на трудовата борса в „Ембаси Суитс“, то другаде. Беше му се отворил апетит за убийства. Значи уравнението е горе-долу следното: животът на Джейни срещу живота на всички онези хипотетични хора. И ако в онази алтернативна (но съвсем възможна) реалност Джейни оставаше жива, две от другите жертви щяха да бъдат майката и сестрата на Джером.

— А ти какво отговори? — пита Холи. — Какво му отговори?

— Нищо. Когато началството ти дърпа ушите, най-разумно е да замълчиш и да изтраеш.

— Затова не те наградиха с медал, нали? — пита тя. — Затова името ти липсва в указа. Онези мухльовци са те наказвали.

— Предполагам. — Ако властите са смятали, че по този начин го наказват, сериозно са се заблудили. Последното, което би искал, е да го окичат с медал и да му връчат ключа от града. Той четирийсет години беше ченге. Това е неговият ключ.

— Срам и позор! — ядосва се Джером. — Никога няма да се возиш гратис на автобуса!

— Как е на Лейк Авеню, Холи? Свикваш ли?

— По-добре е — казва тя и изважда тапата на шампанското с хирургическа прецизност. — Отново спя цяла нощ. Два пъти седмично се виждам с доктор Лейбовиц. Тя много ми помага.

— А с майка ти как е положението? — Знае, че темата е деликатна, но чувства, че точно днес трябва да я засегне. — Още ли ти звъни по пет пъти на ден и те моли да се върнеш в Синсинати?

— Вече са две обаждания — обяснява Холи. — Рано сутрин и късно вечер. Самотна е. Мисля, че се страхува повече за себе си, отколкото за мен. На стари години е трудно да промениш живота си.