Саймън Тойн - Sanctus

...и никога не се бе чувствал по-далеч от Него.

В замъгленото му съзнание отново изплуваха образи - на онова, което беше изгубил, на онова, което бе научил. И докато думите на пророчеството, издълбано върху каменните страници на еретичната книга, бавно се връщаха в паметта му, той видя в тях нещо ново. И онова, което отначало бе възприел като предупреждение, сега засия като откровение.

Вече беше донесъл познанието за Тайнството дотук, извън Цитаделата. Какво му пречеше да го отнесе по-нататък? Може би тъкмо той щеше да стане средството за хвърляне на светлина в тази тъмна планина и да сложи край на онова, което бе видял с очите си. А дори и да грешеше и тази криза на вярата да бе слабост на човек, неспособен да проумее целта на онова, което е видял, то Бог със сигурност щеше да се намеси. Тайната щеше да си остане тайна, а кой щеше да скърби за живота на един объркан монах?

Погледна към небето. Слънцето вече се беше издигнало - носителят на светлина, носителят на живот. Стопляше го. Той отново погледна каменната люспа в шепата си. Умът му вече бе остър като назъбения ѝ ръб.

Знаеше какво трябва да направи.

На осем хиляди километра западно от Руин една стройна руса жена с фини нордически черти стоеше в Сентръл Парк. Едната й ръка бе положена върху парапета на Боу Бридж, а другата държеше малък пощенски плик, адресиран до Лив Адамсен. Пликът беше измачкан от дългото стоене в чантата - и все още не бе отворен. Лив се взираше в трепкащото сиво отражение на Ню Йорк във водата и си спомняше последния път, когато бе стояла тук с него - тогава се правеха на туристи и слънцето светеше ярко. Сега не светеше.

Вятърът набразди полираната повърхност на езерото, двете унили лодки на кея се чукнаха леко една в друга. Лив прибра един рус кичур зад ухото си и погледна плика. Острите ѝ зелени очи бяха сухи от взирането срещу вятъра. Опита се да не се разплаче. Пликът се бе появил в пощата ѝ преди почти цяла седмица, спотаен като усойница, сред обичайните брошури за кредитни карти и листовки от пицарии. Отначало го взе за поредната сметка, но после видя адреса на подателя в долния ъгъл. Непрекъснато получаваше подобни писма в „Инкуайърър“ - писмени копия на информация, която бе изисквала около поредната тема, върху която работеше. Това беше от Американското бюро за съхранение на архиви, супермаркета за публична информация относно Светата Троица в живота на повечето хора - раждане, бракосъчетание, смърт.

Вцепенена и стресната, беше напъхала писмото в чантата си и то бе останало заровено там, между разписките, бележниците и гримовете на живота ѝ в очакване на подходящия момент да бъде отворено, макар че такъв може би никога нямаше да настъпи. Накрая, след като цяла седмица го бе виждала всеки път, когато бъркаше за ключовете или телефона си, нещо ѝ прошепна да го отвори и тя излезе на ранен обяд и взе влака от Джърси до сърцето на големия анонимен град, където никой не я познаваше, където спомените съответстваха на обстоятелството и където никой нямаше да обърне внимание, ако съвсем рухне.

Слезе от моста и тръгна към брега. Ръката ѝ се плъзна в чантата и извади смачкан пакет „Лъки Страйк“. Тя запали цигара и пак се загледа към езерото. Вдишваше дима и слушаше далечния шум на града. После отвори плика.

Вътре имаше писмо и сгънат документ. Канцеларският език и начинът на подреждане на абзаците ѝ бяха до болка познати, но думите ужасно се различаваха. Погледът ѝ се плъзна по тях: виждаше ги на групи вместо на цели изречения:

...в неизвестност от осем години...

...липса на нови сведения...

...официално приет за покойник...

Разгъна документа, прочете името му и усети как нещо в нея се скъса. Сдържаните през последните години емоции избухнаха и тя захлипа неудържимо. Сълзите ѝ бяха родени не само от странно желаната вълна на мъка, но и от абсолютната самота, която изпита при нейното връхлитане.

Спомни си последния ден с него. Как обикаляха града като последни селяндури; как наеха лодка, досущ като тези, които сега се полюшваха празни във водата. Опита се да извика спомена от този момент, но видя само откъслеци - движенията на жилавото му тяло, което се сгъваше и разгъваше, докато той дърпаше веслата; запретнатите до лактите ръкави на ризата, разкриващи светлорусите косъмчета по загорелите от слънцето ръце; цветът на очите му и как около тях се събираха бръчици, когато се усмихваше. Лицето му си оставаше смътно. Преди винаги се появяваше, призовано само от изричането на името му, сякаш бе заклинание; сега най-често се появяваше някой самозванец, приличащ на младежа, когото бе познавала някога - но никога не беше съвсем същият.