Саймън Тойн - Sanctus

Тълпата туристи бавно нахлу в тесните улички, водещи към най-старата крепост на света.

Минаха през сложния лабиринт застлани с калдъръм улички и продължиха покрай бани и къпални, където чудодейните лечебни води на Руин бяха оценени по достойнство много преди римляните да заимстват идеята за минералните бани; покрай оръжейници и ковачници, сега ресторанти и магазини за сувенири, продаващи граали, стъкленици с лечебна вода и свети разпятия, докато не стигнаха до централния площад, в единия край на който се издигаше огромната църква, единственият храм в целия комплекс, в който им бе позволено да влизат.

Някои от по-тъпите посетители спираха тук: гледаха високата фасада и се оплакваха на екскурзоводите, че Цитаделата изобщо не приличала на онова, което били видели в справочниците. А после, когато минеха през голямата порта в другия край на площада и завиеха зад последния ъгъл, замръзваха на място.

Огромна сива скала-замък се издигаше величествено пред тях с непристъпните си бастиони и грубо изсечени бойници. Проблясващите тук-там разноцветни стъкла на прозорците, подобни на инкрустирани в скалата скъпоценни камъни, бяха единственият намек за свещения характер на планината.

Слънцето, което осветяваше пътя на бавно напредващата армия туристи, сгряваше Самюъл, който лежеше неподвижно на повече от хиляда стъпки над тях.

С идването на топлината чувствителността в крайниците му бавно се върна - и се върна и дълбоката раздираща болка. Самюъл отвори очи, с мъка се надигна, опря се на разранените си длани и седна. Древният мраз на скалата донякъде успокояваше болката.

Започна да се моли, както правеше всеки път, когато успяваше да покори някой връх.

„Отче наш...“

Но щом устата му заизрича думите, в съзнанието му изникна образ и Самюъл се запъна. Осъзна, че след кошмара, който бе видял предишната нощ, след гнусотията, извършена в Негово име, вече не е сигурен на кого или на какво се моли. Усещаше студената скала под пръстите си - скалата, в която някъде под него бе издълбана залата, където се извършваше Тайнството. Представи си я, представи си онова, което се намираше в нея, и го изпълни почуда, ужас и срам.

Очите му се напълниха със сълзи и той затърси в ума си нещо - каквото и да е, стига да може да пропъди преследващото го видение. Топлият въздух се издигаше нагоре, носеше аромата на събудената от слънцето трева и събуждаше един стар спомен; в ума му започна да се оформя образ на момиче - отначало смътен и неясен, но с всеки момент все по-отчетлив. От мъглата на миналото се появяваше лице, едновременно непознато и близко, лице, изпълнено с любов.

Инстинктивно докосна най-стария си белег - отдавна заздравял, за разлика от най-новите, които все още кървяха. Усети под дланта си нещо друго, прибрано в джоба му. Извади го. Малка восъчножьлта ябълка, останала от скромната вечеря в трапезарията. Не я беше изял, защото бе прекалено нервен - нали само след няколко часа му предстоеше да бъде представен пред най-древното и свято братство на света. А ето че сега бе тук, на върха на света, в своя малък личен ад. С неизядената ябълка.

Захапа я и усети как сладостта ѝ изпълва измъченото му тяло и сякаш го стопля отвътре, захранва изтощените мускули. Изяде я и изплю семките в изподраната си длан. Във възглавничката на палеца му се беше забила остра каменна люспа. Той я хвана със зъби и я издърпа, като трепна от острата болка.

Плю върху окървавената си длан - приличаше на мъничко копие на тясната площадка, на която седеше. Избърса кръвта с пръсти и се загледа в сивата скала под себе си. Беше същата на цвят и на пипане като страниците на еретичната книга, която му бяха показали в недрата на огромната библиотека по време на подготовката му. Да, страниците ѝ бяха изработени от подобен камък, дори може би същия, сбитите знаци бяха изсечени от ръка, отдавна превърнала се в прах. Думите, които бе прочел там, бяха пророчество, предупреждаващо за края на света, ако Тайнството стане известно извън стените на Цитаделата.

Погледна към града далече долу. Утринните лъчи се отразиха в зелените му очи, погалиха високите остри скули под тях. Помисли си за всички хора долу, които живееха живота си, стремяха се с мисъл и дела да вършат добро, да продължат напред, да се доближат до Бог. След трагедиите в собствения си живот бе дошъл тук, при извора на вярата, за да се посвети на същото. А сега бе сам тук, на самия връх на най-свещената планина...