Саймън Тойн - Sanctus

Изрита медната купа в камината. От нея изригна облак пара и изпълни въздуха с неприятна, остра миризма на метал. Монахът продължаваше да се взира в пода. Отчаяно копнееше да бъде освободен, но умът на игумена беше другаде.

Настроението на възрастния мъж сякаш се уталожи заедно със съскането и пламъците.

- Сигурно е скочил - най-сетне каза той. - Значи тялото му трябва да е някъде долу. Може да се е заплело в клоните на някое дърво. Може вятърът да го е отвял от планината и сега да лежи някъде, където не сме се сетили да търсим. Трябва обаче да го намерим, преди утрото да доведе първата група досадници.

- Както заповядаш.

Монахът се поклони и понечи да си тръгне, но потрепване по вратата го стресна. Друг монах влезе самоуверено в стаята, без да чака позволението на игумена. Бе дребен и слаб, острите му черти и хлътналите му очи му придаваха измъчено интелигентен вид, сякаш разбираше повече, отколкото му се иска; в същото време, макар да носеше кафявото расо на administrate, най-нисшата гилдия в Цитаделата, от него лъхаше на спокоен авторитет. Това бе Атанасий, личният прислужник на игумена, който - за разлика от всички останали дългокоси и дългобради монаси - бе абсолютно плешив и гологлав от косопада, от който страдаше от седемгодишна възраст. Атанасий хвърли кос поглед към госта на игумена и бързо извърна очи. Според стриктните правила на Цитаделата зелените раса - sancti - бяха недосегаеми. Като иконом на игумена, на Атанасий понякога му се случваше да се сблъска с някой от тях, но всякаква форма на общуване бе абсолютно забранена.

- Прости за натрапването, братко игумене - каза Атанасий и прокара длан по гладкия си череп, както правеше, когато е притеснен. - Позволявам си да ти съобщя, че брат Самюъл е открит.

Игуменът се усмихна и разпери ръце, сякаш да прегърне с топлота новината, и каза доволно:

- Чудесно. Всичко отново е наред. Тайната е в безопасност, орденът ни също. Къде намерихте тялото?

Ръката на Атанасий продължаваше бавно да се плъзга по бледото теме.

- Не тялото... - Атанасий замълча за момент. - Брат Самюъл не е скочил от планината. А е излязъл . Намира се на четиристотин стъпки нагоре, по източната стена.

Ръцете на игумена се отпуснаха и изражението му отново стана мрачно.

Представи си гранитната стена, която се издигаше отвесно от ледниковата долина и играеше ролята на една от страните на свещената крепост. После махна пренебрежително с ръка.

- Няма значение. Невъзможно е да се спусне по източната стена, а до зазоряване има още седем часа. Ще се умори много преди това и ще полети надолу към смъртта си. А дори ако по някакво чудо успее да стигне до подножието, нашите братя отвън ще го задържат След такова спускане ще е изтощен и няма да може да окаже никаква съпротива.

- Да, братко игумене - каза Атанасий. - Но... - Продължаваше да приглажда несъществуващата си коса.

- Какво но? - рязко попита игуменът.

- Но брат Самюъл не се спуска . - Дланта на Атанасий най-сетне се отлепи от главата му. - Той се катери .

Черният вятър духаше в нощта, плъзгаше се между високите върхове и ледника източно от града, смесваше праисторическия си мраз с песъчинки от топенето на ледовете от огладените морени.

Набираше скорост, докато се втурваше надолу към равнината на Руин, сгушила се като огромна купа в шепата на назъбените планини. Шепнеше из старите лозя, маслинените горички и насажденията шамфъстък по ниските склонове, след което продължаваше към неоновото сияние на разпълзелия се град, където някога бе карал шатрите да плющят и беше развявал червеното знаме със златно слънце на Александър Велики, вексилиума на Четвърти римски легион и всички пряпорци на всяка обезсърчена армия, която бе подлагала на обсада високата тъмна планина, докато командирите ѝ се бяха взирали нагоре, копнеейки за тайната, която се криеше в нея.

Вятърът фучеше и сега, виеше по широкия източен булевард, покрай построената от Сюлейман Великолепни джамия и по каменната тераса на хотел „Наполеон“, от която великият пълководец бе гледал как армията му плячкосва града долу - но беше гледал и нагоре към каменните бойници на тъмната, така и непокорена от него планина, останала да пронизва като кинжал ребрата на неизградената му империя и преследвала последните му сънища, докато е умирал в изгнание.

Вятърът продължаваше да стене нататък, прехвърляше високите стени на стария град, промъкваше се през улиците, направени нарочно тесни, за да спират атаката на враговете, плъзгаше се покрай стари къщи, пълни догоре с нови спомени, и клатеше туристическите знаци, които висяха там, където някога се бяха търкаляли труповете на изклани врагове.