Саймън Тойн - Sanctus

- Може би. Но в досието има и нещо друго. Нещо... невероятно. - Погледна снимката на хубавата млада журналистка, която я гледаше от прозореца на браузъра. - Той има сестра.

Чу как баща ѝ затаи дъх, после чу и гласа му.

- Не може да бъде - каза той. - Ако има сестра, не може да е бил sanctus. Не би могъл дори да влезе в Цитаделата.

- Но белезите са налице - посочи тя. - Няма съмнение, че е бил напълно посветен. Бил е жигосан с Тау. Значи трябва да е дошъл от Цитаделата и трябва да е виждал Тайнството.

- В такъв случай намери сестрата - каза Оскар. - Намери я и я защитавай с всичко, с което разполагаме. Имам предвид наистина всичко.

Настъпи мълчание. И двамата знаеха какво има предвид.

- Разбирам - най-сетне каза Катрин.

- Зная, че е опасно - рече Оскар, — но това момиче няма представа какво ѝ се гласи. Трябва да я пазим. Това е наш дълг.

- Зная.

- И още нещо...

- Да?

- Приготви свободната стая и я зареди с добър скоч. - Топлотата се бе върнала в гласа му. - Мисля, че е време да се върна у дома.

Игуменът вървеше по тъмните каменни коридори на планината към покоите на прелата, разтревожен от липсата на успокояващи новини. Достатъчно лошо бе, че за първи път от близо деветдесет години някой почти бе успял да избяга от Цитаделата. Това, че беше загинал, бе единственият светъл лъч на хоризонта. Това, че явно има жив роднина, беше може би най-сериозният пробив в сигурността на Цитаделата през последните двеста години, ако не и повече. И нямаше начин да се измъкне от факта, че в крайна сметка всичко това беше негова отговорност.

От него се очакваше бързо и успешно овладяване на ситуацията, а за целта трябваше да получи пълномощия да действа толкова решително, колкото сметне за нужно не само вътре в Цитаделата, но и навън, а за това му бе нужна благословията на прелата.

Кимна на мъжа от постоянната охрана пред личните покои на прелата. Традиционно стражите на Цитаделата бяха опитни с арбалета, меча и камата, но времената се бяха променили и сега на коланите на тъмночервените им раса висяха полуавтоматични берети 92. Стражът отвори вратата, пусна го да влезе и я затвори. Не беше от мъжете, които игуменът бе подбрал от купчината папки.

Игуменът закрачи към елегантното стълбище, водещо към приемната на прелата. Чу някъде в мрака отпред съскането на апарат, ритмично вкарващ кислород в древните дробове на обитателя на това място.

Помещението бе по-тъмно и от коридора и игуменът трябваше да забави крачка на входа, тъй като не бе сигурен какво има на пътя му. В камината пукаше слаб огън, който изсмукваше въздуха от стаята в замяна на малко осветление и суха топлина. Единствената друга светлина идваше от редицата електронни уреди, които работеха денонощно, вкарваха кислород в кръвта на прелата, премахваха телесните му отпадъци и го поддържаха жив.

Игуменът тръгна предпазливо към огромното легло с балдахин и след няколко крачки започна да различава мършавата фигура, която лежеше в средата му - бяла и сякаш нематериална. В приглушената светлина се създаваше впечатлението, че прелатът е в центъра на паяжина от тръби и жици, подобно на някакъв пещерен паяк. Само в очите му сякаш имаше живот. Бяха тъмни, будни и гледаха приближаващия посетител.

Игуменът се пресегна през декарите ленени завивки да поеме подобната на щипка ръка на прелата. Въпреки задушаващата жега в стаята тя бе студена като планината. Той сведе глава и целуна пръстена, закрепен хлабаво на средния му пръст. Върху пръстена се намираше печатът на високия пост.

- Оставете ни - с пресекнат измъчен глас заповяда прелатът.

Двама аптекари в бели раса се надигнаха от местата си като привидения. Игуменът дори не ги бе забелязал в сенките. Провериха и нагласиха нещо по апаратите, увеличиха силата на алармите, за да могат да ги чуят от стълбището, след което безмълвно се плъзнаха към изхода. Игуменът се обърна отново към господаря си и видя, че светналите очи са се впили в него.

- Кажи ми... всичко... - прошепна прелатът.

Игуменът разказа накратко събитията от сутринта, без да спестява нищо. Прелатът продължаваше да го пронизва с очите си. Всичко звучеше още по-лошо, когато се казваше на глас, отколкото когато го бе репетирал наум по пътя насам. Знаеше от опит, че прелатът не е склонен към снизходителност. Самият той бил игумен последния път, когато един новопостъпил ги беше предал по време на Първата световна война, и безжалостният начин, по който бе оправил кашата, в крайна сметка му бе гарантирал сегашния пост. Игуменът тайно се надяваше, че успешното овладяване на положението може да изстреля и него нагоре по стълбицата.