Саймън Тойн - Sanctus

Завърши доклада си и очите на стареца го пуснаха и се спряха върху нещо в мрака над леглото. Дългата му коса и брада бяха рехави и по-бели от чаршафите, които го обгръщаха като погребален саван. Единствените му движения бяха ритмичното повдигане и отпускане на гръдния кош и слабото пулсиране на артериите под тънката като хартия кожа.

- Сестра? - най-сетне каза прелатът.

- Все още не е потвърдено, ваше светейшество, но въпреки това е повод за сериозна и основателна тревога.

- Сериозна и основателна тревога... за нея...

Речта на прелата бе накъсана, а и самите думи и изречения се накъсваха допълнително на всеки няколко секунди от респиратора, който вкарваше въздух в уморените дробове.

- Радвам се, че ваше светейшество е съгласен - отвърна игуменът.

Острият поглед отново се обърна към него.

- С нищо не съм се съгласявал - каза прелатът. - От това посещение... носещо единствено... лоши новини... и въпросителни... приемам, че искаш от мен... разрешение... да накараш момичето да млъкне.

- Изглежда благоразумно.

Прелатът въздъхна и отново се загледа в балдахина от мрак над главата си.

- Още смърт - каза сякаш на себе си. - Толкова много кръв.

Вдиша дълбоко няколко пъти и съскането на респиратора се засили, за да запълни мълчанието.

- Вече хиляди години... - продължи отново на пресекулки той - ние сме пазителите... на Тайнството... тайна, предавана... непрекъснато... от основателите... на нашата църква. Предано... пазихме тайната... но тя също пазеше нас... Тя ни държи и сега... откъснати от света... изисква толкова много жертви... толкова много кръв... само за да остане скрита. Питал ли си се някога... братко игумене... каква е целта ни тук?

- Не - отвърна игуменът, несигурен накъде води въпросът. - Работата ни тук е очевидна. Това е Божия работа.

- Не ми пробутвай семинаристки баналности - изненадващо енергично го сряза прелатът. - Не съм някой новак. Имам предвид специфичната ни цел. Наистина ли вярваш, че вършим праведното дело Господне тук?

- Разбира се. - Игуменът се намръщи. - Нашето дело е праведно. Ние носим теглото на миналото на човечеството в името на неговото бъдеще.

Прелатът се усмихна.

- Наистина си благословен, за да си така уверен в отговора си. - Погледът му отново се зарея нагоре. - Трябва да призная... че с приближаването на смъртта... нещата изглеждат много по-различно за мен... Животът блести... по странен начин... след като го освети тъмната светлина на смъртта... Но ще бъда изцелен от живота... съвсем скоро...

Игуменът понечи да възрази, но прелатът вдигна почти прозрачната си ръка, за да го накара да млъкне.

- Стар съм, братко игумене... твърде стар... С наближаването на второто... столетие... чувствам... тежестта на годините... Навремето мислех... че дългият живот и крепкото... здраве, на което се радва човек... от живота... в тази планина... е благословия... Вярвах, че то е доказателство... че Бог се усмихва на всички ни... и на делото ни... Сега не съм... толкова сигурен... Във всяка култура... и в цялата литература... дългият живот винаги се представя... като не друго... а ужасно наказание... за прокълнатите...

- Или за благословените - добави игуменът.

- Дано да си прав... братко игумене... Напоследък... много мислих върху това... Питам се... когато времето ми най-сетне настъпи... дали Бог ще бъде доволен... от нещата, които извърших... в Неговото свято име?... Или ще се срамува?... Дали усилията на целия ми живот... ще се окажат просто... един кървав опит... да запазя репутацията... на хора, отдавна... превърнали се в прах?...

Гласът му замря със сухо хъхрене и тъмните очи се насочиха към гарафата с вода до леглото.

Игуменът наля една чаша, повдигна главата на прелата и му помогна да отпие няколко малки глътки между неуморната работа на респиратора. После го положи внимателно върху възглавницата и остави чашата на масичката. Когато се обърна, погледът на прелата отново беше спрян върху нищото над главата му.

- Гледам смъртта в очите... всеки ден... - каза той, изучавайки мрака. - Гледам я... и тя ме гледа... Чудя се защо... стои настрана... После идваш ти... говориш любезни думи... които не могат да скрият... жаждата ти за кръв... и си мисля... може би смъртта е коварна... Може би ме държи жив... за да мога да ти дам... правомощията, които искаш... Така действията ти ще ѝ осигурят... много по-млади души... от моята...

- Не изпитвам жажда за кръв - каза игуменът. - Но понякога задълженията ни го изискват. Мъртвите пазят тайните по-добре от живите.

Прелатът отново се обърна и впи погледа си в него.