Саймън Тойн - Sanctus

- Брат Самюъл... може и да не се съгласи...

Игуменът премълча.

- Смятам да... изпълня желанието ти... - неочаквано каза прелатът и погледът му запълзя по лицето на игумена, попивайки реакцията му. - Намери я и я наблюдавай... с всички средства... но не ѝ причинявай зло... изрично забранявам...

Игуменът беше потресен.

- Но, ваше светейшество, как можем да я оставим жива, ако има дори най-малка възможност тя да знае за естеството на Тайнството?

- Съмнявам се... да знае каквото и да било... - отвърна прелатът. - Да имаш телефонен номер... е едно... Да имаш телефон... е съвсем друго... Наистина ли мислиш... че брат Самюъл... е имал време... да ѝ се обади... между научаването на нашата велика тайна... и трагичната си смърт?... Наистина ли така ревностно искаш... да отнемеш живот... въз основа на такава... съмнителна вероятност?...

- Мисля, че не бива да поемаме абсолютно никакви рискове, когато орденът ни е изложен на опасност. Църквата е слаба. Хората вече не вярват в нищо. Всяко разкритие относно произхода на вярата им може да унищожи всичко. Виждали сте как реагират някои дори между тези стени, когато им бъде разкрито Тайнството, дори след като са били внимателно проучени и подготвени. А представяте ли си какво ще стане, ако целият свят научи? Ще настъпи пълен хаос. Моите уважения, ваше светейшество, но ние трябва да защитаваме Тайнството повече от всеки друг път. Бъдещето на вярата ни може да зависи от това. Момичето е твърде опасно, за да остане живо.

- Всички неща трябва да свършат... - каза прелатът. - Нищо не е вечно... Ако Църквата е слаба... то може би всичко това... се случва не случайно... Може би е време... да се предадем... в ръцете на съдбата... Нека жребият падне... както му е писано... Взех решението си... Кажи на прислужниците... че искам да почивам... и затвори вратата... на излизане...

Игуменът остана замръзнал на мястото си. Не можеше да повярва, че срещата е приключила и че молбата му е отхвърлена. Гледаше как прелатът се взира нагоре, подобно на изображение върху гробница.

„Де да беше вече вътре в нея“ - помисли си той, докато се покланяше и бавно се отдалечаваше заднешком от леглото, преди да се измъкне от задушаващата стая.

Аптекарите чакаха в сумрачния коридор като призраци.

- Оставете го - каза игуменът, докато минаваше гневно покрай тях. - Иска да е насаме с мислите за наследството си.

Белите раса се спогледаха объркано, несигурни какво има предвид. Когато понечиха да го попитат, той вече беше слязъл по стълбището.

„Дърт глупак - помисли си игуменът, докато рязко отваряше вратата и минаваше покрай пазача. - Нищо чудно, че любимата ни Църква е станала така слаба, щом човек като него е начело“.

Посрещна със задоволство прохладата отвън и избърса с ръкав потта от челото си, докато вървеше към голямата катедрална зала, където обитателите на планината скоро щяха да се съберат за вечерня.

„Намери я и я наблюдавай“.

Думите на прелата отекнаха подигравателно в ума му. Имаше обаче една информация, която беше спестил. Когато беше разговарял с момичето, бе чул глас на заден план. Тя се намираше в летище. На път за Руин.

Щеше да я намери, разбира се. И да я постави някъде, където да може да я наблюдава много внимателно. И когато смъртта най-сетне престанеше да си играе с господаря му, щеше да се справи с нея по своя си начин.

Минаваше шсст и в отдела вече беше по-спокойно. Тишината се нарушаваше само от равномерното тракане на клавиатури, измъчвани от пишещи с два пръста полицаи. Хората по принцип не си падаха да извършват кражби или убийства през късния следобед, така че времето бе подходящо за наваксване с бумащината. Аркадиан седеше на бюрото си и се мръщеше на компютъра. Телефонът му почти не млъкваше. Пресата се бе добрала по някакъв начин до прекия му номер и на всеки две-три минути му звъняха с въпроси около случая, който в момента изпълваше екрана. Шефът на полицията също му се беше обадил лично. Искаше да знае дали не могат да излязат с официално изявление. Аркадиан го увери, че ще го направи веднага щом е готов с проверката на свидетелите. И именно затова се мръщеше.

След разговора с момичето беше пуснал името през различните бази данни и успя да започне да оформя досие на Самюъл Нютън. Най-малкото откри акта му за раждане, макар че дори той изглеждаше непълен. Документът потвърждаваше, че е роден в населено място на име Парадайз в Западна Вирджиния, в семейството на градинар и ботаничка, но името на новороденото бе просто Сам, а не Самюъл. Няколко други данни бяха оставени непопълнени, в това число полът, но търсенето извади на бял свят и свързан с него смъртен акт, записал тъжния факт, че майката е умряла осем дни след раждането.