Саймън Тойн - Ключът

Сега тук бе разквартируван американски гарнизон. Войниците се бяха разположили в сянката на величествените някога крепостни стени, а палатките им бяха наредени по периферията на площада, по който някога бе преминала триумфалната процесия на цар Навуходоносор. Същият площад неотдавна бе изравнен със земята от булдозери, за да могат да кацат ескадрилите хеликоптери „Апачи“ и „Кобра“. Когато Лив и Гейбриъл минава покрай тях, видяха, че наземният екип работи трескаво, за да привърже машините към земята с помощта на стоманени въжета и да покрие двигатели им с платнища, които да ги предпазят от влошаващото се време. Гейбриъл забеляза ставащото, но не каза нищо. Каквато и буря да се извиеше, те нямаха друг избор, освен да продължат.

Няколко километра по-нататък по главния път забелязаха козя пътека, която вървеше на север през пустинята, и поеха по нея, докато сателитната навигация в джипа не обяви, че най-сетне са достигнали координатите на мястото, където баща му бе загубил живота си. Гейбриъл ги беше запомнил наизуст още преди дванайсет години. Никога не се бе съмнявал, че един ден ще дойде тук. Често ги повтаряше наум като мантра или като магия, поддържаща жив спомена за баща му.

Изключи двигателя и слезе от колата. Огледа равната пустиня. Не бе сигурен какво точно е очаквал да види, но определено не бе това. Нямаше гробове, които да бележат мястото на трагедията, нито останки от постройки, които да покажат, че тук някога е имало нещо друго освен камъни и прах.

Често се бе питал какво ли ще изпита, когато най-накрая се озове тук. От време на време му бе хрумвало, че пристигането тук ще придаде някакъв смисъл на гнева и самотата, които бе изпитвал през по-голямата част от зрелия си живот. Сега обаче стоеше тук и не изпитваше нищо. Ако не друго, то пристигането му на това място бе показало колко нищожен и безпомощен е той срещу безмилостния поток на вселената. Баща му бе загинал тук и Гейбриъл не бе успял да го спаси. Сега беше тук с човек, който също се нуждаеше от спасение, но нямаше представа как да спаси и него.

Чу вратата на джипа да се отваря зад гърба му и се извърна, за да не би Лив да види сълзите, които изпълваха очите му. Не искаше тя да прояви съжаление. Веднъж вече се бе провалил, сега щеше да се провали отново.

Вместо да се присъедини към него обаче тя тръгна встрани, с поглед вперен някъде към хоризонта, вдигнала очи към звездите.

- Лив? - извика я той, но тя не му отговори. Продължаваше да върви, без да откъсва поглед от небето. - Лив! - извика Гейбриъл, изтича пред нея и я хвана за раменете, за да я извади от транса.

Тя премигна и го изгледа така, сякаш току-що се е събудила.

- Къде отиваш?

Тя посочи виещата се като змия линия звезди, разположена ниско на хоризонта, и каза:

- Драконът. Следвам дракона.

Гейбриъл проследи протегната ѝ ръка и различи съзвездието, което сочеше. Беше права, това наистина бе Дракон. Като че ли драконът бе навсякъде: в пророчеството. в разказа на лудия Азиз за смъртта на баща му, в небето дори.

- Ела в джипа - каза той, тъй като бе студено, а и виждаше как Лив трепери. - Ще проследим дракона с колата. Ще стане по-бързо.

- Натам! - каза тя и отново посочи небето.

- Накъдето кажеш - отвърна Гейбриъл и я поведе към колата.

Усещаше, че я губи. Предсказаните в пророчеството събития започваха да се сбъдват.

Докато я настаняваше на предната седалка, чу звук, който му напомни за птичка, която пее в нощта. Телефонът. Гейбриъл седна зад волана и погледна екрана. Търсеше го Аркадиан.

- Мисля, че открих нещо - каза полицаят още преди Гейбриъл да успее да отвори уста и набързо му съобщи какво е научил за петролната компания „Дрегънфийлдс“. Изпрати му и координатите на сондажа и Гейбриъл въведе данните в системата за сателитна навигация.

„Още един дракон - каза си. - Съвпадение или съдба?“

Когато навигацията приключи със задачата, на екрана се появи резултат, който отговори на въпроса му. Стрелката сочеше посоката, в която се намираха въведените координати - и това бе посоката, в която бе тръгнала Лив.

Петролната сонда се намираше на трийсетина километра от тях, някъде в Сирийската пустиня, под съзвездието Дракон.

Брат Атанасий винаги бе мразил тъмнината. Преди да посвети живота си на Господ и да влезе в Цитаделата, никога не му бе хрумвало, че се обрича на живот в тъмнина. Сега тунелите, които пронизваха по-голямата част от планината, изглеждаха в много по-добро състояние, отколкото по времето, когато бе постъпил тук - повечето бяха осветени с електрически крушки, - но забранените горни участъци почти не се бяха променили през последните няколкостотин години.