Саймън Тойн - Ключът

Спря, издърпа ръката си от ръката на Гейбриъл, клекна на пода и опипа с длани гладкия камък. Гейбриъл коленичи до нея.

- Добре ли си?

Тя се усмихна.

- Искам да си почина. Няма смисъл да продължаваме повече.

Гейбриъл хвърли поглед през рамо.

- Предполагам, че няма - съгласи се, седна до нея и извади термоодеяло от торбата с комплекта за оцеляване в пустинята. Зави я с него, после сгъна торбата и я нагласи под главата ѝ.

Лив - наблюдаваше съсредоточеното му лице - протегна ръка да го погали.

- Исках да кажа, че няма смисъл да продължаваме това пътуване. Всичко свърши. Дори бурята да спре точно в този момент, пак няма да знаем дали се движим в правилната посока и колко ни остава до целта.

- Остават ни само десет километра. Сателитната навигация ще ни отведе право там.

- И къде по-точно ще ни отведе? На място, за което само предполагаме, че има нещо общо с цялата история.

Гейбриъл отвори уста, за да каже нещо, но спря и извърна поглед. Тя долови разочарованието и болката му. Разбираше, че той никога няма да се откаже. Бе загубил цялото си семейство в опит да изпълни това пророчество и усещаше товара на отговорностите си може би по-силно дори от нея, която носеше в себе си товара на Тайнството. Ако смъртта я сполетеше, единственото, за което щеше да съжалява, бе, че не е успяла да прекара повече време с този силен и симпатичен мъж. И двамата бяха загубили толкова много за краткото време на познанството си, но и бяха преживели и споделили толкова много, сякаш цял един необикновен живот бе вместен в рамките на няколко седмици. А сега времето, отредено им заедно, изтичаше.

Тя седна, взе лицето му в ръце, обърна го към себе си и видя сълзите, които се стичаха по него. Приведе се напред и ги целуна, вкуси солта на неговата тъга. После го погледна право в очите.

- Вината не е твоя. Ти направи всичко по силите си, за да ме спасиш. Никой не би могъл да направи повече. През тези няколко седмици се чувствах по-спокойна и сигурна с теб - макар смъртта да бе по петите ми, - отколкото през целия си живот. Ти направи това за мен и винаги ще те обичам заради това.

И го целуна. Гейбриъл отвърна на целувката ѝ.

Пращене на статично електричество изпълни въздуха около, тях, когато ръцете им задърпаха трескаво дрехите им, за да заситят по-бързо глада си един за друг, но без да прекъсват целувката, тласкани от страха от онова, което би могло да последва.

След това се появи друга поличба на небето:

ето, голям червен змей със седем глави и десет рога,

а на главите му - седем корони;

опашката му повлече третината от небесните звезди

и ги свали на земята.

Змеят застана пред жената,

която щеше да ражда,

та, кога роди, да изяде детето ѝ.

Когато Дух напусна лагера начело на конния си отряд, силата на бурята бе отслабнала, макар и незначително. Във въздуха продължаваха да се носят облаци прах и да закриват сребристия полумесец на луната, увиснал ниско над мръсното нощно небе. Последваха ги два бронетранспортьора, пълни с въоръжени охранители. Зад волана на единия седеше Хайд, а компания до него му правеше русокосият гигант Дик. Комбинацията от прах и мрак затрудняваше ориентирането, но зрението на Дух и неговите бедуини бе достатъчно добро, за да им позволи да яздят, и те поведоха колоната. Именно един от ездачите на Дух първи забеляза бледата светлина на фаровете на автомобил, прекосяващ пустинята на юг, тъкмо преди прашният облак да връхлети и да закрие хоризонта.

Хайд бе доволен, че Дух е с тях. Ако хората в автомобила бяха престъпниците, които издирваше, можеше да окажат въоръжена съпротива, а по време на престрелката някой заблуден куршум можеше да уцели този противен тип с ужасни очи и дрезгав глас. Всъщност въпросният куршум би могъл да дойде дори от собствения автомат М4 на Хайд - в края на краищата в разгара на една битка се случват какви ли не неща.

Когато стигнаха до пресъхналото речно корито, облаците прах се бяха разсеяли достатъчно, за да се видят звездите на небето и хоризонтът на север. Дух спря отряда си и подкара коня си към бронетранспортьора на Хайд.

- Трябва да продължим сами - каза с глас сух като въздуха в пустинята. - Тези машини са толкова шумни, че ще събудят и мъртвец. Възможно е вече да са ни чули и да зареждат оръжията и да приготвят гранатите.

Хайд хвърли поглед към пътеката, която водеше към пресъхналата река. Беше прекалено тясна за бронетранспортьорите, а и можеха да попаднат в засада. Въпреки това не искаше да остави Дух сам - предпочиташе да го държи под око.