Саймън Тойн - Ключът

Гейбриъл го изгледа с благодарност.

- И през ум да не ти минава да ми благодариш като някой мекушав цивилен, Ман! Знаем, че вече не си на служба, но това не е причина да се размекваш!

Лив, която седеше на задната седалка, се наведе напред и целуна полковника по бузата.

- Благодаря ви!

Уошингтън се усмихна.

- Що се отнася до теб, нямам нищо против да ме целуваш. - Сетне отново се обърна към Гейбриъл и го погледна строго. - Но ти, войнико, ме разочарова, много ме разочарова.

След по-малко от десет минути Гейбриъл и Лив вече пътуваха по прашното асфалтирано шосе, което водеше на юг към покрайнините на града. Наложи се да подпишат цял куп документи, свързани със застраховка срещу експлозиви, застраховка срещу щети, нанесени от стрелково оръжие, и прочие, но като се изключеше това, наемането на джипа не се отличаваше кой знае колко от наемането на автомобил където и да било другаде по света. Уошингтън се бе сбогувал с тях като разтревожен за децата си баща и преди да се разделят им бе оставил своя комплект за оцеляване в пустинята, автоматичния си пистолет, плюс резервен пълнител, и им изнесе цяла лекция, основното в която бе никога да не тръгват на път рано сутрин, когато шосетата са току-що минирани.

Гейбриъл шофираше из предградията на Багдад и от време на време поглеждаше неспокойно към небето, което започваше да помръква на изток. Пътуваха в мълчание. И двамата осъзнаваха, че ги очаква негостоприемната пустиня, в която трябваше да открият нещо, за което имаха съвсем бегла представа. Отиваха на място, обитавано от дракони и духове, а не разполагаха с повече време освен с настъпващата нощ.

По изгрев-слънце всичко щеше да е приключило. По един или друг начин.

Аркадиан седеше в едно оживено интернет кафене на Източния булевард. След като получи имейла от Цитаделата, той плати два часа компютърно време за работа на евтин анонимен терминал и запретна ръкави. Бързо стана очевидно, че Тайните архиви на Ватикана не случайно се наричат така. Човек не можеше просто да изпише адреса на уебсайта и да се порови в съдържанието му. Не можеше да получи достъп, без преди това да е преминал дълга и отчайващо сложна процедура на представяне на препоръчителни писма и изпращането на молба за достъп до конкретен текст, която да бъде одобрена от комисия от епископи, заседаваща веднъж месечно. Едва след това кандидатът можеше да получи - евентуално! - едночасов достъп до читалня, в която да изучи документа, преди той отново да изчезне в сухия мрак на архивите.

Аркадиан използваше името и паролата на свой приятел от университета в Руин, но те му осигуряваха единствено достъп до сайта и нищо повече. Все пак бе открил, че в Тайните архиви наистина има цял отдел с древни карти, но в сайта нямаше информация за нито една от тях. Съобщението на Атанасий съдържаше точните дати на прехвърляне на документа в архивите на Ватикана, но тъй като не разполагаше с други данни, Аркадиан не можеше да направи по-задълбочена справка. Ядосан, той написа в прозорчето за търсене Imago Mundi и натисна „въведи“. Достъпът му до сайта мигновено бе блокиран, а последвалите му опити да влезе отново не дадоха резултат.

Аркадиан се зае с човека, изискал прехвърлянето. Надяваше се да открие нещо, някаква нишка, по която да тръгне и да установи какви точно реликви е изискал или какво е тяхното значение.

Беше чувал за кардинал Клементи, затова го позна в мига, в който видя снимката му в един новинарски сайт: възпълен белокос мъж в кардиналски одежди, който се здрависва с германския канцлер. Статията го описваше като двигателя на църковните реформи, като eminence grise, или сивия кардинал зад избрания наскоро папа. Прочете още няколко статии, но те повтаряха горе-долу същите неща и рисуваха портрета на човек с мисия, чиято крайна цел е да постави църквата в центъра на световната политика. Ако се съдеше по ранга на политиците, с които го бяха снимали журналистите, като че ли бе на прав път. Ето, усмихнатият червендалест кардинал се ръкува с министър-председателя на Великобритания, с френския президент, с президента на Съединените щати... Политическите коментатори единодушно твърдяха, че достъпът му до масите за преговори, на които се решаваха въпроси от глобално значение, е осигурен от едно-единствено нещо: парите. След като десетилетия наред финансите на църквата страдаха от некомпетентно и раздирано от скандали управление, кардинал Клементи очевидно бе успял да възстанови за нула време финансовото ѝ здраве. А това, повече от всичко останало, провокира полицейските инстинкти на Аркадиан.