Саймън Тойн - Ключът

След което пусна ръката му и се върна при своите хора и техните коне.

Багдад

Психиатричната клиника се намираше в южните покрайнини на града. Приличаше по-скоро на изоставен затвор със строг режим, отколкото на лечебно заведение. Сградата представляваше голям железобетонен куб с плосък покрив, опасан с бодлива тел. На пръв поглед изглеждаше изоставена. Едва когато минаха покрай нея, Лив забеляза хора, които се движеха в сенките, досущ като привидения, които се крият в прахоляка.

Уошингтън дойде с тях. Бе заявил, че има работа в тази част на града, но Гейбриъл не му повярва. Във всеки случай се радваше, че полковникът е с тях. Благодарение на пълномощията, с които разполагаше той, и строгото му поведение на военен, тримата получиха разрешение да посетят психиатричната клиника за по-малко от десет минути. След като им обеща, че ще се върне да ги вземе след около час, Уошингтън се отправи към своята среща, или поне така каза, като остави Лив и Гейбриъл на грижите на някакъв мъж с бяла престилка, който ги поведе по голите циментови коридори, пропити с миризмата на урина, фекалии и отчаяние. Тук-там виждаха по някой вентилатор на тавана, който се въртеше лениво над главите им колкото да смеси различните миризми, но не и да охлади въздуха.

Вървяха, без да разговарят. Колкото по-навътре в задушната и вмирисана сграда навлизаха, толкова по-мизерни изглеждаха коридорите и стаите. Очевидно бе, че времето, което Заид Азиз бе прекарал тук, не му бе спечелило никакви привилегии. Слязоха в сутерена, където единственото осветление идваше от едва мъждукащите голи крушки, включени от пазача. Тук долу се намираха пациентите - ако, разбира се, „пациенти“ бе подходящата дума, - които очевидно прекарваха по-голямата част от времето си, потънали в мрака и оставени сами със своята лудост и своите демони. Пазачът спря по средата на коридора и посочи последната стая, по-точно килия, до която не стигаше дори светлина от крушките.

- Азиз - каза той. Произнесе името като ругатня.

След което се обърна и се отдалечи: очевидно не желаеше да остане тук повече от необходимото.

Лив и Гейбриъл се заслушаха в отдалечаващите се стъпки на пазача, който ги остави сами с тези подобия на човешки същества, които живееха в мрака. „Пациентите“ също чуха стъпките и мазето се изпълни с тътрене на крака и гаден кикот, който сякаш направи тъмнината още по-непоносима. Гейбриъл погледна Лив. Вече съжаляваше, че я е довел тук, но тя само се усмихна и улови ръката му.

В този миг в коридора избухна същинска какофония.

Няколко секунди двамата останаха хванати за ръце, стреснати от ужасяващия вой. Решетките на вратите в целия коридор се разтресоха заплашително. Някъде отблизо долетя силен трясък - един от пациентите се засили и се блъсна с всички сили във вратата, при което разцепи главата си и опръска помещението с кръв. В друга килия друг мъж бе смъкнал панталоните си до колената, блъскаше яростно с бедра по решетката и размахваше пениса си, покрит с рани от предишни подобни изпълнения, и стенеше и от болка, и от удоволствие. Двамата не забелязаха мъжа зад тях, докато той не се изправи и не разцепи въздуха с нечовешки писък, в резултат на който лудешкият тропот спря и другите пациенти се изпокриха в най-тъмните ъгълчета на килиите си.

Гейбриъл се обърна и видя слаб като върлина мъж да се взира в него иззад решетките. Беше гол от кръста нагоре и цялата дясна половина на тялото му бе покрита с дебели белези, които приличаха повече на люспи, отколкото на кожа. Покриваха цялата му ръка от китката до рамото, продължаваха по врата и част от главата, като опъваха кожата на лицето в постоянен присмехулен израз. От мъжа се носеше някаква особена миризма, специфична и обезпокоителна - миризма на дим.

- Заид Азиз - каза Гейбриъл, сложи ръка на сърцето си и сведе глава в знак на уважение. - Аз съм...

- Джон! - възкликна мъжът зад решетките. Устните му се разкривиха в усмивка, преминаваща в грозно зъбене там, където започваха белезите. - Джон Ман! - повтори той и пристъпи към светлината. Дясното му око бе бяло и безжизнено, но лявото трескаво обхождаше лицето на Гейбриъл.

Гейбриъл издържа стоически огледа благодарение на Лив, която продължаваше да стиска ръката му като спасително въже към света на здравия разум.

- Аз те видях да умираш. - Гласът на Азиз бе дрезгав, най-вероятно от рядка употреба.

- Наистина умрях - отвърна Гейбриъл, решил да изиграе ролята на Джон Ман и да използва доверието, може би съществувало между баща му и Азиз. - Но се върнах и търся хората, които ни причиниха това. Търся отмъщение.