Матю Райли - Великата китайска зоологическа градина

Четири години по-малък от Си Джей и висок почти два метра, Хамиш беше голям във всяко отношение. Фотограф и оператор, правил снимки в Афганистан и Ирак, той живееше нашироко, забавляваше се здравата, пиеше юнашки и винаги се забъркваше в неприятности. Дори чертите му бяха големи – голямо лице, четвъртита челюст, огромни сини очи и гръмовен глас. Рядко се бръснеше. На дясната си китка носеше червена гумена гривна „Рист Стронг”, преплетена с конопена гривна на сърфист.

Си Джей пък открай време беше доброто момиче – тиха, зряла, ненатрапчива и посветила се на ученето. За последното много ѝ помагаше почти фотографската ѝ памет.

Докато Хамиш се запиляваше по военни зони и партита, тя работеше в университета, пишеше статии по специалността си – поведение на влечугите и по-точно на крокодилите и алигаторите. Наред с други неща бе проучила интелекта на крокодилите и бе доказала, че са умни колкото шимпанзета, ако не и повече.

Другите интелигентни животни като шимпанзетата, вълците и хиените можеха да залагат прости капани. Крокодилите залагаха своите капани няколко дни предварително. Ако някой шестметров соленоводен крокодил те види да идваш на брега в 7:30 сутринта в продължение на четири поредни дни, за да провериш кошовете за раци, на петия ще те чака на самия край на водата, точно под повърхността, и ще се нахвърли върху теб, когато дойдеш. Крокодилите бяха неимоверно търпеливи и имаха изумителна памет. Способността им да забелязват рутинни действия бе смайваща – понякога устройваха засади въз основа на седмичния, дори месечен график на жертвите си.

Значителният професионален успех на Си Джей нямаше съответствие в личния ѝ живот. Докато Хамиш смени цял куп момичета през годините, Си Джей нямаше много сериозни приятели; всъщност имаше само един, Трой. Връзката им свърши зле, веднага след инцидента, който съсипа лицето ѝ. Единствено верният Хамиш беше останал неотлъчно до нея.

– Как сте там отзад? – попита На, която седеше до шофьора.

– Идеално – отвърна Си Джей и погледна откраднатите шишенца шампоан и балсам в джоба на брат си.

– Не забравяйте, всичко е на ваше разположение – каза На, докато лимузината отбиваше от пътя и минаваше през портала на военновъздушната база, без да ги спрат: явно На се беше обадила предварително. – Ако ви трябва нещо, само кажете.

Колата излезе на пистата, където ги чакаше самолетът от вчера, със спусната стълба. Този път обаче нещо беше различно.

Всички прозорци на самолета бяха затъмнени.

Си Джей стъпи предпазливо на стълбата и попита шепнешком Хамиш:

– Защо прозорците са затъмнени?

– Нямам представа – отвърна брат ѝ също така тихо.

Щом влезе в разкошния салон, Си Джей спря изненадана.

Вътре вече имаше двама мъже, вероятно американци. Единият даваше интервю на китайски телевизионен екип.

Си Джей не помръдна – не искаше да ги прекъсва.

Открай време беше добър наблюдател и не пропускаше нищо. Предполагаше, че се дължи на изучаването на хищници в естествената им среда – не можеш да наблюдаваш крокодил или алигатор, без първо да провериш района за други хищници. Независимо дали пазаруваше в супермаркет, участваше в среща или се намираше в частен самолет, очите ѝ винаги претърсваха района за важни детайли – и с фотографската си памет тя запомняше всичко.

А тук видя много детайли.

Върху стикера на камерата пишеше CCTV – китайската държавна телевизия. Якето на оператора беше евтино менте на „Пакост”, каквито можеха да се намерят навсякъде в Китай. Репортерката приличаше на стюардеса с тъмносиния си костюм с логото на CCTV на джоба на гърдите ѝ.

Интервюираният американец, който явно бе свикнал да е в центъра на вниманието, бе шкембест тип на около петдесет, с грижливо подстригана прошарена брада, явно целяща да прикрие увисналата му гуша – гуша на човек, който определено си пада по дългите и обилни гощавки.

– Това е Сиймор Улф – с благоговение прошепна На. – От „Ню Йорк Таймс”.

Представянето не беше необходимо. Си Джей знаеше кой е той. Всички знаеха кой е Сиймор Улф.

Той бе не просто журналист, а журналистът на „Таймс”, най-известният и влиятелен коментатор на вестника. След няколкото му успешни книги върху глобални въпроси на 21 век на него се гледаше като на човека, който информира Америка за света.

Освен това явно изобщо не го притесняваше, че ще пътува в самолет със затъмнени прозорци.