Матю Райли - Великата китайска зоологическа градина

Гласовете отвън го накараха да се обърне. Говореха на мандарин.

–... отиде натам...

– ... в онази пещера на отвесната скала...

Линч чу как свалят предпазителите на автоматите си.

От входа на пещерата се откриваше смайваща гледка – широка долина с езера, реки и водопади. Насред всичко това, забулен в характерната за Южен Китай мъгла, се издигаше огромен монумент, който сякаш пронизваше небето.

Драматични гледки като тази с право бяха превърнали намиращия се наблизо район на Гуилин прочут. Скоро това копие на ландшафта – а то наистина бе копие, почти изцяло дело на човешка ръка – щеше да стане по-прочуто от всяко друго място на света.

И както вървяха нещата, доктор Бил Линч, старши херпетолог във Факултета по херпетология[1] на Университета на Флорида, нямаше да доживее да го види.

Миризмата на пещерата буквално го блъсна. Линч сбърчи нос от противната воня на гниеща мърша.

Миризмата на леговище на хищник.

Сепнат, Линч се обърна и затърси с поглед собственика на убежището си.

Но пещерата бе празна... с изключение на наскоро оголените скелети на три големи животни. Приличаха на коне... да, точно така – коне, в тази пещера на сто метра над долината. Черепите им бяха извити назад в замръзнали писъци на ужас. Окървавените им ребра стърчаха към тавана.

„Мътните да ме вземат” – помисли Линч.

Знаеше що за създание живее тук.

Пещерата се вдълбаваше в отвесната скала и макар да изглеждаше като естествено образувание, не беше такова. Бе изградена да изглежда като естествена. Върху изглеждащия съвсем естествено под имаше дори месингова табела с гравирано означение: Е-39.

– Доктор Линч! – извика някой отвън.

Линч позна гласа.

Беше на полковник Бао, началника на охраната на зоологическата градина и гаден кучи син.

– Доктор Линч, можем да го направим бързо и лесно или много болезнено. Моля, излезте, за да стане по лесния начин.

– Майната ти!

– Доктор Линч. Този комплекс не бива да се провали само заради един нещастен случай.

– Нещастен случай? – повтори Линч, докато отстъпваше още по-навътре в пещерата. – Умряха деветнайсет души, полковник!

– А при строежа на Бруклинския мост са загинали повече от двайсет души, доктор Линч. Нима някой оплаква смъртта им? Не, всички виждат само чудото на своето време, великото постижение на човешкия гений и изобретателност. Същото ще бъде и тук. Това място ще бъде повече от велико. Ще събуди завистта на целия свят.

Линч продължи да върви навътре. След десетина крачки рязко спря.

Пещерата свършваше.

От китката му се чу внезапно „бип!”. Той погледна часовника си и видя как зелената светлинка угасва.

Кръвта му се смрази. Бяха деактивирали звуковия му щит. Сега не беше защитен от животните. Внезапно осъзна какво бе имал предвид Бао, когато каза, че нещата могат да станат по лесния или по трудния начин.

– Не можете да убиете всички свидетели, Бао! – извика Линч.

– Напротив, можем – отвърна гласът. – И ще го направим. Не се бойте, доктор Линч. Смъртта ви ще бъде доблестна. Ще я обявим пред света като ужасен инцидент с лек самолет. Ще е наистина жалко да изгубим толкова много блестящи умове в една-единствена злополука. Разбира се, комплексът ще трябва да намери друг експерт по влечугите, който да направи онова, което вие не успяхте. Мислех си за протежето ви, младата доктор Камерън.

– Копеле мръсно! – извика Линч. – Ще ти дам един безплатен съвет. Не се замесвай със Си Джей Камерън. Тя е много по-корава от мен.

– Ще се постарая да го запомня.

– И още нещо, Бао. Ти си шибан психопат.

Отговор не последва.

Китайските войници сигурно се готвеха да щурмуват пещерата.

Линч се обърна и затърси нещо, което да използва като оръжие.

И тогава зад гърба му на входа на пещерата се появи голяма глава на влечуго в края на дълга, подобна на змия шия, и впери поглед в него.

Не издаваше нито звук.

Линч отчупи ребро от един от конските скелети и се обърна...

Съществото бе на входа на пещерата.

Страховитият му силует изцяло закриваше отвора и блокираше светлината. Линч видя, че е принц, висок почти три метра, с размах на крилете шест. Черен, с червен корем.

Огромният звяр се взираше в него, сякаш бе изненадан да открие неканен гост в леговището си.

Тялото му бе могъщо. На смътната светлина Линч успя да различи жилавите рамене и острите като бръснач нокти. Крилете бяха прибрани. Дългата, покрита с шипове опашка се плъзгаше насам-натам, сякаш създанието спокойно преценяваше ситуацията.