Матю Райли - Великата китайска зоологическа градина

Си Джей го погледна.

– Движите се доста добре... за служител от посолство. Не сте просто помощник на посланика, нали?

Той повдигна вежда.

– Точно сега това е без значение. Важното е какви са шансовете ни за оцеляване. Какво стана?

– Животните явно са много по-умни, отколкото смятат китайските ни приятели. Китайците са измислили изкусна според тях система да защитят въжената си линия със звуковите щитове, но драконите са изтръгнали собствените си уши, за да могат да атакуват кабините. Освен това знаят за часовниците ни, Драконите ги бива в решаването на проблеми, господин Джонсън, Намирам това за много обезпокоително.

– Защо?

– Защото интелигентността в животинското царство е право-пропорционална на размера на мозъка. Хората имат най-големите мозъци на планетата спрямо телата им и затова сме доминиращият вид. Шимпанзетата, другите човекоподобни маймуни, китовете и делфините са следващите и всички те показват умения в решаването на проблеми – способността да използват хикс, за да постигнат игрек. Крокодилите имат средни по размери мозъци, но мозъкът на едно влечуго не пилее място с идеи за съчувствие или съвест. Когато крокодилът поглежда нещо, той си мисли само как да го улови и да го изяде. Крокодилите също показват умения за решаване на проблеми както в техниките си на залагане на капани, така и в избягването им. Известно е, че никога не можеш да уловиш крокодил два пъти с една и съща техника. Тревожи ме това, че тези дракони имат наистина големи мозъци, Звуковите щитове на кабинета и в часовниците ни не позволяваха на драконите да се доберат до нас. И те са решили проблема – откъснали са собствените си уши или ръцете на работниците, за да се справят с часовниците.

Джонсън я изгледа и каза тихо:

– Може да си имаме проблеми и тук.

– Какво имате предвид? – попита Си Джей и се намръщи. Рамото ѝ гореше,

– Имам предвид...

В този момент вратата на асансьора се отвори на третия етаж на административната сграда. След изкуствената светлина на тунела и станцията за отпадъци слънчевите пъчи едва не заслепиха Си Джей.

Пред нея имаше ред прозорци от тавана до пода, гледащи към покрит с купол балкон, надвиснал над долината. Си Джей различи задната част на разрушения замък и Драконовата планина зад него.

Някаква секретарка забърза към. Си Джей, поклони се и ѝ връчи пакет за първа помощ.

Си Джей го взе и излезе на закрития балкон, следвана от Хамиш.

Травматичната реакция на Сиймор Улф беше преминала в гняв.

– Искам да ме качите на първия шибан самолет ! – извика той на костюмираните китайци. – Не можете да си представите какво ще напиша в „Таймс”, когато се прибера! Хайде! Размърдайте се!

Ейрън Пери също викаше.

– Веднага ме изведете оттук, за да вляза в шибания интернет!

Ху Тан говореше оживено с другите костюмирани, като даваше указания и нареждания и сочеше посланик Сайм и двамата журналисти.

– Докарайте самолета ми от Хонконг – каза Сайм на Ху. – Ще отлетим направо за Пекин.

Ху кимна и тръгна заедно с хората си.

– Стойте тук. Ще се погрижа за всичко.

Докато се случваше всичко това, Си Джей седна на една пейка на балкона и отвори пакета за първа помощ. Свали якето си и вдигна ръкава на тениската. Рамото ѝ представляваше кървава каша. Тъкмо посягаше към антисептичния тампон в пакета, когато Грег Джонсън седна до нея.

– Дайте да ви помогна с това – каза и взе тампона, Си Джей го изгледа внимателно.

– Имате ли опит с превързвано на рани на място, господин Джонсън?

– Може би. – И започна да почиства кръвта около раната на рамото ѝ.

– Огнестрелни рани ли? – попита Хамиш..

– Може би. – Джонсън хвърли тампона и взе игла и конец. – Няма да е зле да захапете нещо. Ще боли.

Си Джей взе коженото си яке и захапа яката му изпъшка, когато Джонсън прониза кожата ѝ с иглата и започна да зашива раната.

Докато Джонсън работеше, Си Джей се загледа към долината.

Драконите вече летяха по-бързо, а не се рееха мързеливо като преди. В полета им имаше целеустременост .

След минута-две Джонсън направи последния шев.

– Готова сте. Всичко е закърпено.

– Благодаря – каза Си Джей. Шевовете бяха добри. Белегът щеше да е малък.

– Какво мислите? – попита Джонсън.

Си Джей кимна към летящите из долината дракони.

– Чудя се те какво си мислят. Защо нападнаха нашата кабина? Защо днес? Защо сега... Чакайте малко.

Тя бръкна в чантата банан и извади големите слънчеви очила. Колкото и да не беше за. вярване, те бяха оцелели и тя си ги сложи.