Катрин Каултър - В пропастта

— Да, добре си спомням Чарли. Работеше като детектив в отдел „Убийства“; имаше остър като бръснач ум. Странна работа. Обикновено шефовете искат старците да се оттеглят. Слагат им златен часовник на китката и ги избутват през вратата. Но с Чарли не беше така. Всички искаха той да остане. Готова съм да се обзаложа, че можеше да продължи да работи тук, докато умре, но твърдо бе решил да напусне. Няма да забравя шестдесетия му рожден ден: целуна ме и каза, че изчезва. Нямало вече да се занимава с трупове, със съдебни процеси, при които пускат престъпниците отново на свобода. А и не искаше да кара повече зими в Чикаго. Състарявали кожата, твърдеше той. Премести се още следващата седмица. Ха, кой сте вие всъщност? Добре, от ФБР, но защо разпитвате за Чарли?

— Чарли е мъртъв — съобщих й аз. — Бил е убит. Опитвам се да разбера кой го е сторил и защо.

— О, Господи! — възкликна Лиз Тейлър. — Не! Получих картичка за Коледа. Толкова мил беше старият Чарли.

Чух я как подсмърча.

— Разкажете ми за него — подканих я аз. — Май не се е доверявал много-много?

— Такъв си беше Чарли — потвърди Лиз и отново подсмръкна. — Някои хора не го харесваха: навирал си носа навсякъде и бил кучи син. Бил е, предполагам, и такъв. В отдела той бе детективът с най-много разкрити убийства. Дори още държи рекорда. Горкият Чарли. Ще ви кажа едно: нищо не бе в състояние да го спре, щом надуши нещо гнило.

Не само е бил детектив, но и от отдел „Убийства“ при това. Бил е умен и безжалостен. Страшна комбинация.

— Нужни са ми имената на приятели, с които е поддържал връзка в Чикаго. Както и на ченгета. Ще ми кажете ли такива имена?

— Почакайте. Това ли всъщност е станало: надушил е нещо гнило и някой го е убил?

— Вероятно — отвърнах аз. — Знаете ли негови роднини или близки, с които е поддържал връзка? Или дори да им е доверявал какво е мислил?

— Той няма живи близки хора — съобщи ми тя. — Съпругата му почина, преди той да напусне полицията. Рак на гърдата, бедничката. Когато се пенсионира, той отиде на Запад, щял да живее с родителите си по Западния бряг. Май в Орегон?

— Точно така — уверих я аз и стиснах зъби от нетърпение. — Имаше ли приятели?

— Само двама-трима по-възрастни; още работят в силите за сигурност. Но мисля, че не са разговаряли от години. Ще разпитам, ще проверя дали някои по-възрастни колеги са говорили с него наскоро.

— Много ще съм ви задължен.

Благодарих й сърдечно, дадох й телефония номер в къщурката и затворих.

— Интересно — отбеляза Лора. — Жалко, че не ти каза нищо конкретно.

Отидох до нея, вдигнах брадичката й и заявих:

— Забрави за Кал Тарчър. Забрави за стотиците други жени.

Тя се засмя толкова гръмко, че се наложи да я притисна към гърдите си, за да я спра. Продължаваше да ме намира за забавен.

В два часа Лора, Савидж, Шерлок и аз седяхме в християнската черква на Лигата на Гринидж Стрийт, съвсем близо до Пето Авеню. Срещу малката бяла черква имаше парк и доста места за паркиране. Самата сграда почти не приличаше на черква. Предположих, че е така, защото се използваше за изповядване на толкова различни религии.

Представих Лора на всички като агент от Отряда за борба с наркотрафикантите, която в момента работи съвместно със Савидж; Шерлок — като агент на ФБР, дошла да ни помогне да огледаме нещата. Какви неща ли? Кой е направил опит да убие Лора, например. Говорех колкото е възможно по-неопределено, докато се усмихвах в лицето на Асайлъм Тарчър. Исках усмивката ми да говори: „Ще те хвана“, и се кълна, че той схвана точно какво си мисля.

Портретът на Чарли Дък беше сложен при олтара, а красиво изработената му сребърна урна — върху стъкления плот над ръчно изработената от дърво пирамида, висока поне метър и петдесет. Не проумявах как плотът от опушено стъкло се крепи на върха на пирамидата.

Докато изчаквахме службата да започне, им разказах набързо за хората, които бях срещнал.

Пол влезе, но не седна до мен. Дори не показа, че ни е забелязал с Лора. Изглеждаше уморен, с посивяло лице и дълбоки сенки под очите. Освен всичко това ми се стори и изплашен.

Огледах се — всички места бяха заети. Присъстваха поне стотина души, а други стояха прави в задната част на черквата. Всички бяха зарязали работата си, за да дойдат тук. Внезапно разговорите стихнаха.

Асайлъм Тарчър, в черен костюм — определено английски и шит по поръчка — пристъпи бавно към амвона. Всъщност не представляваше истински амвон, а доста дълга и дебела махагонова дъска върху мраморни колони. Цялата вътрешност на черквата бе такава: смесица от различни стилове и материали, говореща за всевъзможни вероизповедания, без да акцентира на някое.