Катрин Каултър - В пропастта

Предпочетох да не казвам нищо. В продължение на десет секунди май дори не дишах. Видях Кал да напуска къщурката, чух мекото изръмжаване на мотора на колата й.

— Е — обади се Лора, като ме изгледа; после погледна трохите около чинията на Кал, — с това вероятно приключи идеята ми да я разпитвам.

Ухилих й се, сграбчих я и я притеглих в обятията си. Целувах я, когато Савидж и Шерлок влязоха в стаята.

Шерлок се обади:

— Та откога казваш, че си тук, Мак?

Продължих да целувам Лора, докато тя не започна да се смее.

— Сега е по-добре — обявих аз. — Тогава едва те познавах, Лора. Случи се някак от само себе си. Приемаш ли го?

— Не, не го приемам, но няма да те разкъсвам на парченца точно в този миг.

— Какво наказание си намислила?

Засмя се отново.

Обърнах се към Савидж:

— Защо не останахте да се запознаете с Кал?

— Добре се справяше със ситуацията, Мак. Ако се бяхме появили, всичко щеше да се промени.

— Благодаря за развлечението — подметна Шерлок.

— Добре, радвайте се на собствените си шеги — промърморих аз, докато набирах номера на Тед Лепра — съдебния лекар от Портланд.

След минута Тед Лепра, момчето — чудо, ми потвърди, че Чарли Дък е загинал именно от удар по главата.

— Останал е жив десет — двадесет минути, след като някой го е халосал — продължи той с дрезгавия си глас на пушач, — и се е добрал, както ми казаха, до къщата на местния лекар. Много бързо е получил мозъчен кръвоизлив. Мозъкът му бе плувнал в кръв, ако държиш на по-колоритно описание.

— Сигурен ли си?

— О, да. Но има нещо странно, Мак. Както вероятно знаеш, старецът е бивше ченге от Чикаго. По време на аутопсията около мен се навърташе един детектив, та се разприказвахме за жертвата. Дали нещата са свързани? Някой е искал да си отмъсти, след като е излязъл от пандиза?

— Възможно е — отвърнах аз. — Местната шерифка проверява и тази версия, разбира се.

— Ей, май не си особено щастлив.

— Не съм. Надявах се да има нещо друго.

Тед се закашля и отмести слушалката настрана, докато мине пристъпът.

— Извинявай — обади се той след време. — Знам, че трябва да спра да пуша.

— Ти сам си виждал какви са дробовете на пушачите — подхвърлих внимателно.

— Да, да… Слушай, не е изключено да е имало и още нещо.

„Най-после“ — помислих аз.

— Почакай, Тед. Ще включа високоговорителя на телефона. При мен са няколко души — трябва да чуят какво ще кажеш.

— Добре, Мак, ти се оказа прав. Открихме опиат в кръвта му. Реагира положително при теста за опиати. Засега не съм успял да го идентифицирам. Възможно е да не сме го срещали преди. Странно, не намираш ли?

— Не съвсем — уверих го аз. — Май става въпрос за съвършено нов опиат; засега не се е появил на пазара. Кога ще ми дадеш повече информация, Тед?

— След два дни. Обади се в петък. Ако открия нещо по-рано, ще ти позвъня аз.

— Спри да пушиш, глупако.

— Какво казваш? Не те чувам, Мак.

Оставих слушалката, обърнах се и изгледах останалите.

— Чарли е бил по следите им. В тялото му са намерили следи от опиат.

— Или е открил опиата и е искал да провери как точно действа, или някой насила му го е вкарал — предположи Лора. — Нали помниш последните му думи: „Голям удар, а после ме хванаха“.

Савидж галеше Гръбстър зад ушите.

— Или мнозина наоколо са искали да го опитат и никак не са се интересували от страничните ефекти?

— По-скоро е попаднал на нещо; затова е искал да говори с мен. Но не е допускал, че е толкова спешно.

— И е сгрешил — промълви Лора.

— Да, горкият старец — въздъхнах аз. — Сега поне знаем, че те са убили Чарли Дък. Опиатът в кръвта му почти го доказва. Господи, ще ми се да бяхме поговорили още първия ден, но тогава ми се стори, че просто му се бъбри. Бил съм идиот.

— Все пак се е опитал да каже на лекаря какво е станало — подметна Лора. — Жалко, че не е имал сили да съобщи и друго.

Отново взех телефона.

— Сигурно в полицейското управление в Чикаго ще се намерят негови приятели, с които е поддържал връзка.

В полицейското управление в Чикаго се представих на трима безразлични служители в три различни отдела; най-накрая ме препратиха в „Личен състав“ — представих се на поредния безразличен служител. И тогава ме свързаха с някоя си Лиз Тейлър. Оказа се истинска чаровница.

— Не — заговори почти веднага тя, — не сме никакви роднини, не гадайте в тази посока. Казвате, че искате да узнаете нещо за Чарли Дък ли?

— Да, моля. Бил в полицейското управление допреди петнадесет години, знам.