Катрин Каултър - В пропастта

— Внимавай да не се задавя с бирата.

Тя млъкна и ми се усмихна сияйно; една фалшива усмивка.

— Как се чувстваш? В сравнение с вчера изглеждаш по-силен и във форма.

— Чувствам се прекрасно.

— Котър живее тук, защото татко иска така. Желае Котър да изучи всичко за бизнеса. Позволи му да напусне щата, за да отиде в Калифорнийския университет в Лос Анджелис; направо го изрита. За четири години Котър завърши и дори направи аспирантура. Според мен обаче татко никога няма да приеме, че той е достатъчно компетентен, та да поеме нещата. За да ръководи делата Котър, татко просто трябва да умре. Тогава, разбира се, всичко ще стане лесно. Но брат ми е убеден, че татко ще живее вечно.

— Значи Котър иска да се махне?

— Не. Котър иска да движи всичко. Казвала съм му, че е прекалено нисък. По-добре е да носи обувки с дебели подметки. Високите мъже като баща ни и като теб получават цялото уважение. При това Котър е и много тъмен. Прилича на гангстер.

— А Котър какво казва? — попитах аз смаян.

— Май си поръча по каталог обувки с вградени дебели подметки. Не е изключено дори да ги носи в момента. Но продължава да прилича на глупак. Това никога няма да успее да го промени.

— Снасяш много информация наведнъж, госпожице Тарчър. Кал от какво е съкращение?

— Не ти трябва да знаеш, повярвай ми. — Направи две крачки към мен и много бавно постави дланите си върху гърдите ми. — От Калиста. Харесваш ми, Мак.

Хванах ръцете й и нежно ги отместих.

— Благодаря. Всъщност Калиста не е толкова лошо, но Кал ми допада повече. Звучи по-естествено. Не знам какво да мисля за теб, Кал. Според мен картината, която представяш на света, и начинът, по който светът й реагира, те забавляват неимоверно. — Измъкна ръцете от моите и заотстъпва, докато не се облегна на бюрото. — Не си давай труда да отричаш. Видях истинската ти същност вчера. За миг, докато те съпровождах до колата, забрави да се скриеш. Долових арогантност у теб, сигурност. Оставам с впечатлението, че се присмиваш на целия град и смяташ всички за глупаци. Възможно е да ревнуваш Джили. Или и тя е видяла истинската ти същност и ревнува теб. Как смяташ?

— ФБР ли говори?

В тона й се долавяше присмех, а на устните й заигра усмивка.

— Не.

— Профайлър ли си?

— Занимавам се с антитероризъм. Джили е много красива. Защо да те ревнува?

Кал тръсна глава и ясно ми даде да разбера, че тази игра й е омръзнала. Застанала в сенките извън обсега на светлината от лампата, тя изведнъж изтърси:

— Моля те не мърдай. Искам да те скицирам. Става ли?

Бях прекалено смаян, за да отвърна каквото и да било. Хукна от стаята, където ме остави с две почти празни кутийки „Корс“.

Върна се след две минути със скицник и молив.

— Моля те, не мърдай — промълви тя, насочвайки се към бюрото.

Кимнах. Гледах я как разтвори скицника, прехвърли няколко листа и го постави в скута си. Лицето й се промени. Нямаше и намек за свадливостта на стара мома. Видях съсредоточена и устремена жена. Беше силна жена. Понечих да вдигна ръка, но тя ме спря.

— Не, Мак. Моля те не мърдай.

— Досега никой никога не ме скицирал. Разрешаваш ли поне да говоря?

— Да — машинално отвърна тя и продължи да рисува.

— Защо се обличаш така?

— Млъкни.

— Разреши ми да говоря. Вчера беше с огромни торбести джинси. Носеше мъжка риза. Защо, Кал? Защо се криеш?

— Искам мъжете да обръщат внимание на ума ми.

Не се въздържах и се засмях. Опитах се да намеря по-малко спорна тема и попитах:

— Смяташ ли, че Маги спи с Роб Морисън?

Моливът в ръката й застина във въздуха. Вторачи се в мен със стиснати устни.

— Толкова е красив, че може да спи, с която пожелае. Защо не и с Маги?

Започна отново да рисува, сега вече по-бързо, с по-решителни движения. Като при добрия секс, помислих си неволно аз.

Спря и ме погледна. Дишаше тежко. Ръцете й трепереха, а устните й леко поотворени.

— Свърши ли?

Загледах се в ръцете й.

Не ми отвърна нищо; остави молива и скицника и изгаси лампата.

— Мак… — промълви след малко с нисък и дрезгав глас, а после неочаквано се нахвърли върху мене.

Отначало се опитвах да я откъсна от себе си. После ме обзе похот и се отказах. Целуваше ме по лицето, плъзгаше ръце по гърдите ми, после ги спусна надолу, разкопча ципа на панталоните и в следващия момент ръката й бе в боксерките ми. Почти свърших, когато пръстите й ме обвиха. У нея долавях една лудост, една трескавост, а пръстите й… Господи, беше минало толкова много време — не успявах да се въздържа. Вкопчих се в дрехите й, разкъсах блузата, но тя като че ли нямаше нищо против. Подбутна ме да легна върху килима, възкачи ме и се изправи над мен. Виждах силуета й, отметната назад глава, бялата й гладка шия. Чувах дишането й — все едно бягаше по писта — учестено и задъхано от усилие.