Ричард Стейнбърг - Взлом

— Отдавна не сме се виждали, Джек — каза възрастният, с лишен от всякакви емоции глас.

Кери не помръдна. По нищо не личеше, че дори диша. Изглеждаше напълно парализиран… с изключение на една малка вена на челото му, която внезапно се изду и запулсира.

— Том?

Момичето премести поглед от единия мъж на другия и сякаш едва сега осъзна, че лежи гола. Сграбчи роклята си и избърса останалия по долната си устна прашец.

— Ей! Не обичам групови изпълнения!

Мъжът, когото Кери бе нарекъл Том, леко кимна:

— Жалко.

В същия миг единият от младите мъже пристъпи към момичето в гръб, обгърна шията й с едната си ръка и натисна главата й настрани с другата. Нещо изпука и след миг той положи мъртвото, отпуснато тяло на пода. Кери не му обърна внимание.

— Аз ли съм следващият?

Том повдигна вежди, усмихна се и бавно се отправи към верандата.

— Предстои да разберем това. — Наведе се над окуляра на телескопа. — Интересна гледка. — Нагласи фокуса. — Отпускал ли си си езика напоследък? — поинтересува се той, без да повдига глава.

— Какво?

— Да речем… стари истории от казармата? Въздишки за доброто старо време, за отдавнашни завоевания… за Джо и Макс, например? — Гласът му беше спокоен, но и странно лишен от всякаква емоция. Сякаш предварително знаеше отговора и само искаше да се увери, че ще бъде такъв, какъвто очаква.

— Не — подчертано бавно отговори Кери и тежко се надигна от пода. — Защо ми е да говоря за тези неща? — И неговият глас бе премерено спокоен, но под спокойствието се долавяше потиснатата в първия момент паника от срещата с човека, умрял преди цели двайсет години.

— Защо наистина. Просто се питах — рече Том и се обърна да огледа вътрешността на дневната.

— А ти?

Том се усмихна, но раздвижването на лицевите му мускули спря до носа, сякаш горната половина на лицето му бе парализирана от изражение на студено безразличие.

— Всъщност, надявам се скоро да ги видя.

Той бавно се върна обратно и спря на сантиметри пред видимо разтреперания мъж. После свали поглед върху тялото на мъртвото момиче.

— Доста е млада за теб, не мислиш ли? — Никакъв отговор. Том сви рамене. — Въпрос на вкус, предполагам. — Той направи драматична пауза, без да отмества поглед от очите на Кери. — Научих, че си развил в себе си странни вкусове през последните няколко години, стари приятелю. Скъпоструващи…

Кери също гледаше право в очите мъжа, когото се бе надявал никога повече да не види през живота си. Когото се бе молил повече да не среща…

— Такава ли била работата? Кокаинът? За нея беше! Това е малка игричка, която играехме. Никога не бих…

— Аз пък — прекъсна го мъжът — така и не се научих. Не можа да ми хареса. Не че ми липсва… апетит. — Двамата младежи се приближиха до Кери от двете му страни и се заеха старателно да го претърсят, а Том безцелно закрачи из стаята. — Апетитът ми обаче е ненаситен. Не искам да ти разказвам какво е необходимо, за да утоля глада си. Но от друга страна, не би било честно да казваме, че са ни забравили, нали така, стари приятелю? И че не се погрижиха добре за нас? Така ли е? — Не изчака отговор от човека, който не можеше да отмести поглед от него, макар вече да бе съблечен чисто гол, а дрехите му внимателно опипани от двамата помощници. — И така, безгрижно си стоях у дома и дундурках правнучето си на коляно до деня, в който ми позвъниха. Вдигнах слушалката и чух в нея глас. Младежки глас. Непознат. — Той замълча за няколко секунди. — Официално звучащ глас. Сещаш се за какъв глас ти говоря, Джек, познат ти е, нали?

Кери едва забележимо кимна, изправен гол-голеничък пред него. Двамата го бяха оставили така, преди да се захванат да разпердушинват елегантно обзаведената дневна.

— Та, официалният глас ми казва „Господин Килбърн…“. — Той извинително се усмихна: — Такова е името ми днес. Сам си го избрах. Харесва ли ти?

— Продължавай — промърмори с пресъхнала уста Кери, без да обръща внимание на двамината, които се отправиха към другите помещения в апартамента.

— Добре… та, казва ми значи гласът: „Господин Килбърн, научихме, че някой се е разприказвал за Джо и Макс. Това, господин Килбърн, никак не ни харесва“, уточни гласът. — Той се приближи до започналия неудържимо да трепери мъж. — И знаеш ли, Джек, и на мен не ми харесва.

— Не съм аз — дрезгаво изграчи Кери. — Никога не бих го сторил. — Кожата му бе загубила цвета си, той обилно се потеше, а на врата му неспокойно играеше мускулче.