Ричард Стейнбърг - Взлом

— Дори не го заболя — отбеляза той и избърса острието в захвърлената на пода риза.

— Жалко — промърмори Килбърн, без да се обръща. — Придружете ме до долу, момчета.

Тримата безшумно напуснаха апартамента.

С дрехи, залепнали от студената пот по тялото му, Грег се спусна от скривалището си зад орнаментирания панел върху капака на шкафа.

Хвърли развинтената крушка върху сгънатите пуловери. Вслуша се в гласовете, които се разнасяха откъм дневната. Застина в мига, в който заглъхнаха. Не смеейки да диша от страх да не издаде някакъв шум, който да накара двамата млади мъже да се върнат, Грег продължаваше да напряга слух. Искаше да се увери, че е сам.

Единствената му мисъл бе да се махне по-бързо оттук!

Не че го бе изплашило внезапното връщане на възрастния мъж и момичето. Подобни неща му се бяха случвали и преди.

Беше се скрил зад наполовина разтворената врата на спалнята с надежда да изчака удобен момент, за да се изниже.

Беше преценил, че ако понечат да влязат направо тук, ще има време да се скрие в дрешника и да ги изчака там, докато заспят.

Ако започнеха да се чукат в дневната, както очакваше да стане, щеше да се възползва от това, за да отвори сейфа в спалнята и после незабелязано да напусне.

Но появата на другите го бе извадила от равновесие.

Да не говорим за невъзможния да бъде сбъркан с друго звук от падането на мъртво тяло на пода.

Веднага бе познал гласа на по-възрастния мъж, макар думите да бяха останали неразбрани. Беше го чувал много пъти досега.

Това бе гласът на хората, шлифовали таланта му, които го бяха отгледали и възпитали, които му бяха посочили цел в живота… преди да го използват за своите цели.

Гласът на безликите демони от неговите кошмари.

Старецът си беше чиста проба хладнокръвен убиец — човек, взел решение да убие, преди още кракът му да бе стъпил в този апартамент, решил обаче да се сдобие с нещо, преди да го стори.

Нещо, съобрази Грег, което въпреки самоувереното му поведение, силно го тревожеше.

Грег се бе срещал с достатъчно такива хора през живота си, за да осъзнае, че ситуацията, в която се намира, е смъртно опасна.

Следователно трябваше да побърза.

Беше се огледал и мигновено бе избрал за скривалище тясното пространство зад панела на високия шкаф.

А тонът в гласа на мъжете, претърсвали спалнята, на моменти движещи се на сантиметри от него, беше всял ужас в душата му.

Начинът, по който методично, но без забавяне, бяха претърсили помещението, не бе оставил никакво съмнение, че са добре обучени професионалисти. Малко неща се бяха изплъзнали от погледа им, но особено го бе впечатлило безразличието, с което се бяха отнесли към парите и скъпоценностите, останали в полуразтворения сейф. Повече от ясно бе, че търсят нещо съвсем друго.

Каквото и да бе то.

Отдъхнал, че най-сетне е сам в жилището, Грег пристъпи към отключения сейф.

Взе два пръстена, украсени с поне трийсет карата диаманти, и прибра две от няколкото пачки стодоларови банкноти. После се приближи на пръсти до вратата, вслуша се, отвори я и мина през нея.

Когато измина половината път към спасителната входна врата, той спря и се замисли.

„Нещо в този апартамент — прошепна в главата му тъничък гласец — е толкова ценно, че собственикът се е охарчил за безумно скъпа и сложна охранителна система, за да го опази.“

Микровълнов капан… който в този момент явно бе изключен.

Затаил дъх, той бавно се обърна и безшумно се отправи към дневната.

Някъде там се намираше вторият сейф.

Фос клечеше в тъмния офис, застинал във времето, сякаш бе запечатан на фотография.

Беше видял лампите на 45А да светват, после Кери излезе на балкона, погледна през телескопа и се върна в дневната. Петнайсет минути по-късно пак на същия балкон бе излязъл втори мъж.

Нямаше никаква представа къде се намира Грег в този момент.

Можеше да е в друг от апартаментите. Кой знае, можеше дори вече да се е върнал в скривалището си на покрива или да е тръгнал да напуска сградата.

Дано!

„Моля те, Господи, нека е така!“

Ала дълбоко в себе си Фос чувстваше, че положението е по-различно.

Паниката на момента бе натикала обратно опитващата се да изплува изгаряща топка на наркотичен глад. Поне засега.

Действайки от страх за Грег… а и за себе си, в случай че нещо се случеше, той запали малката стробираща лампа на бюрото.

Включи я да мига и я остави да свети близо минута, окъпвайки стаята със светлосиня светлина, после я изключи и мракът отново се възцари. След пет минути щеше да повтори сигнала в отчаян опит да предупреди Грег, че се е случило нещо непредвидено.