Ричард Стейнбърг - Взлом

Мислеше.

Планираше.

Молеше се.

— Донеси няколко вратовръзки, за да завържем краищата.

— Окей. А ти ми направи едно питие.

Грег застина, протегнал ръка на половината разстояние до куфарчето и проследи с поглед плъзгащата се по стената сянка.

— Аз да не съм ти барман? Ще пием после.

Грег чу единият от двамата да сяда на едно от бар столчетата. Повдигна поглед и видя отдолу през стъкления плот потропващите пръсти на мъжа.

Стори му се, че остава така цяла вечност, сгънат надве, застанал на четири крака, молещ се убиецът да размисли и да се откаже от идеята за питието.

— Как е?

Пръстите замряха и ръката се дръпна.

— Идеално. Хайде да свършваме.

— Боже! Този мокет няма изчистване.

— Жалко. Сигурно струва цяло състояние.

— Да, така изглежда. А бе нали знаеш — за хубавото се плаща.

— Така е. Помогни ми да го подхвана.

— През рамо ли ще го носиш?

— Не, по пожарникарската.

— Ето…

Чу се изшумоляването на найлоновия чувал, след няколко секунди — на втори.

— Давай по-бързо. И без това трябва да приключим с огледа на цялото това място, преди да е минал следващия патрул. Уговорката беше да свършим до петък.

— Да.

Звук от отваряне и затваряне на врата. На входната врата.

Този път Грег реши да не чака, за да се увери, че е сам.

Сграбчи една кърпа за бърсане от бара, смъкна качулката си, избърса лицето и ръцете си и бръкна за пореден път в куфарчето.

Когато извади ръце, в едната държеше нещо подобно на фенерче без леща. Единият му край беше леко издут и от свободния отвор излизаше тънък като конец светлосин кабел. В другата си ръка имаше уред с клавиатура като калкулатор и картон цигари „Кемъл“ без филтър. Миг по-късно стоеше пред сейфа и вкарваше жиците на „калкулатора“ в картона цигари.

— Не мисли, а действай. Не мисли… — повтаряше си той, оставяйки картона и клавиатурата на пода до себе си.

Безкрайно внимателно вкара синия оптичен кабел под диска на ключалката.

— Хайде, миличка, бъди „Си“, моля те… бъди „Си“…

Сейфът можеше да бъде само „Бантам Локс 263“, модел „Си“ или „Ди“. По външния му вид беше невъзможно да се определи. Ако беше „Си“ — проблеми нямаше. Фиброоптичният кабел лесно щеше да мине покрай задействащите щифтове на ключалката и да освети микропроцесора.

Беше ли „Ди“ обаче…

Мисълта да се озове приклещен между полицаи (ако кабелът задействаше алармената система) и убийци бе крайно обезпокоителна.

Кабелът се плъзна сантиметър напред… два… три.

— А!

Сейфът се оказа модел „Си“.

Ново бръкване в куфарчето за изолирбанд. Бързо фиксиране на кабела за диска. После, за да е сигурен, че никаква външна светлина няма да проникне през процепа около диска, той обви кърпата за бърсане няколко пъти около него.

Накрая щракна ключа на източника на ултравиолетова светлина.

Захапал долната си устна, преброи наум до двайсет и изключи генератора.

Смъкна кърпата от диска и пак прекара йонния датчик по вратичката на сейфа.

Стрелките този път не помръднаха.

— Не съм виждал още микрочип, който да устои на добра доза ултравиолет — прошепна той на себе си и изтегли обратно тънкия като конец кабел.

Бързо премери габаритите на сейфа и постави картонената кутия над и малко вдясно от диска, под необичаен ъгъл. Въведе от клавиатурата трицифрен код и кашонът се разстла върху вратичката, сякаш притискан върху нея от гигантска ръка.

— Деветдесет секунди — продължи той да си шепне и въведе следващата комбинация. — Нови деветдесет и… — В този миг на клавиатурата замига червен светодиод.

Без да сваля поглед от мигащата светлинка, Грег започна да прибира останалите си инструменти в куфарчето. И точно посягаше към дискообразния „търсач на сейфове“ зад гърба си, когато внезапно замига зеления индикатор.

Той сграбчи кашона, в който всъщност се намираше кутията мощни магнити с променливо напрежение на полето и изтегли вратичката на сейфа напред и нагоре.

Нямаше време да проявява капризи. Сграбчи малък жълт плик, подобен на онези, които получаваш в бижутериен магазин, дебела папка, пристегната с няколко плоски ластика, и издължена, плоска кожена кутийка.

Кутийката имаше двойна ключалка, беше определено скъпа и изглеждаше доста стара. Но Грег не можеше да си позволи разкоша да се занимава с нея точно сега.

— Окей — каза единият от мъжете, които отвориха вратата и отново влязоха в стаята. — Но казвам ти, жаден съм. Аз поне започвам от бара.