Ричард Стейнбърг - Взлом

А над сградата бе увиснал полицейски хеликоптер, насочил ослепителния лъч на прожектора си към покрива.

През цялото това време по Грейвсенд с шеметна скорост прииждаха полицейски коли, намаляваха на пряката с Бийчър, за да завият, и спираха пред входа на блока.

Поне до момента никоя от тях не бе заобиколила отзад. В тази нощ на гафове, това бе единствената, макар и слаба утеха.

Откакто Фос се бе пренесъл да живее при Грег — а оттогава двамата имаха в сметката си поне трийсет-четиридесет удара — нито веднъж не се бе случвала такава мащабна издънка. За пръв път от много време насам — раздиран от наркотичния си глад, страха и пълното объркване — Фос се замисли как ли би изглеждал живота му без Грег.

Едно нещо беше сигурно — този живот нямаше да бъде дълъг.

Грег се бе натъкнал на него съвсем случайно в един занемарен офис на службата за социално подпомагане. Беше казал, че търси да наеме бездомник, но иска той да е завършил колеж. Беше изтърсил нещо тъпо от рода на това, че желае поне да се опита да върне дълга си пред обществото, макар да бе се изразил по малко по-различен начин.

Дявол да го вземе, сигурно е имало поне десетина по-подходящи кандидати от мен, мислеше си Фос. Мъже с по-добро образование, без проблеми с наркотиците и без жълта книжка. Така и не бе разбрал какво бе накарало Грег да избере точно наркоман с дълга и добре известна история на дребни мошеничества и измами.

Но той бе направил точно това.

Първата му задача бе да изпълнява ролята на личен сътрудник и да помогне на младежа да натрупа опит в работата с компютри, програмиране и най-общо хардуер и софтуер. Защото точно такава бе специалността на Фос, преди да се захване с наркотиците и да бъде изхвърлен от фирмата за разработване на софтуер в Силициевата долина, когато на работодателя му бе писнало да се занимава със зачестилите му отсъствия и със злоупотребата със служебни средства.

А след като доверието му към Фос бе нараснало — един труднообясним факт — Грег постепенно бе въвел по-възрастния от него мъж в същността на истинската работа.

А Фос се бе захванал за нея с отдавна забравен ентусиазъм и нескрита благодарност.

Защото суровата истина бе, че никой не облича в доверие наркомани, и то с основание. Само че Грег му бе повярвал и макар Фос да го бе провалял в повече случаи, отколкото искаше да си спомня (слава богу, само за дреболии), бе успял поне засега да не го предаде напълно.

По-скоро би умрял.

А през цялото това време го бе измъчвал въпросът „Защо?“.

Защо се бе издънвал пред почти всеки човек, имал нещастието да се познава с него? И защо съдбата бе решила, че може да му предостави още един… примерно петдесети шанс в живота?

Или защо Грег бе решил да се довери на човек — не, не човек, а натъпкан с отрова труп, вървящ само за да си намери място, където да рухне за последен път — вместо нормален, здрав и по-млад партньор? Изобщо друг човек, на когото би могъл безусловно да се довери.

Фос видя, че без да се усети, е смачкал на безполезна топка хартиената кърпичка и избърса потното си лице с краищата на ризата. Обвиняваше себе си за всичко.

Грег неколкократно го бе записвал в различни програми за лечение на наркомани. И винаги бе имал полза… За кратко. Защото винаги бе намирал спринцовка подръка.

А Грег необяснимо бе оставал до него.

Фос знаеше или по-скоро усещаше инстинктивно, че той няма да го изостави. И ще продължи да плаща на пласьорите, които по навик завличаше. И без да се замисли, ще продължи да внася гаранцията за освобождаването му от ареста.

И изобщо ще му помага да остава жив.

Само че този път, загледан в суматохата от другата страна на улицата, Фос особено болезнено усещаше пълното си безсилие и безполезност.

Трудно признание за един заклет наркоман.

Той включи телефона си на първото позвъняване.

— „Син“ на „Алфа“.

— Устиска ли, старче?

— Грег!

— Да. — Умората личеше дори в гласа му. — Не си ли се надрусал?

Фос избърса нос в ръкава си.

— Чист съм, но само аз си знам. — Замълча за няколко секунди. — Три и четири светят като коледни елхи, човече. А в четири дори виждам хора.

Дълго мълчание.

— Полицаи?

— Три патрула. И хеликоптер.

Фос чуваше тежкото дишане на Грег в слушалката.

— В състояние ли си да свършиш още малко работа?

Фос знаеше, че Грег очаква честен отговор.

— Донякъде.

— Запиши каквото ще ти кажа, старче. Точно, до последната буква! Разбра ли ме?