Ричард Стейнбърг - Взлом

Трупове нямаше, убийците си бяха отишли, така че единствената улика в ръцете на полицаите щеше да бъде грозното кърваво петно на девствено белия мокет. Напълно достатъчно, за да им даде основание да извикат подкрепления. Лабораторни техници, детективи, повече патрулни коли, които да отцепят района на блока.

Имаше сигурно още няколко минути, но едва ли повече от пет. А най-вероятно дори още по-малко. Но едно нещо бе извън всякакво съмнение.

Спасението се намираше долу.

Петнайсети етаж.

Десети.

Втори.

Партер.

Сутерен.

Той спря пред вратата за най-горното ниво на подземния гараж. Беше масивна — врата, предназначена да блокира шума и газовете на колите, така че бе безполезно да се опитва да чуе нещо през нея.

Съжалявайки, че не е още с качулка над лицето си, той си пое дълбоко дъх, отправи кратка молитва към Всевишния, отвори вратата и мина през нея.

Тръгна плътно покрай северната стена на гаража в тясната пътечка между колонките, маркиращи клетките за паркиране и самата стена. Беше установил, че това е единственото място, останало извън контрола на телевизионните камери на вътрешната система за сигурност.

Камери, които — беше убеден, че е така — контролираха местата, където полицаите още не бяха стигнали.

Грег предпазливо надникна над капака на колата пред себе си и за пръв път можа да огледа добре входа на гаража.

Алуминиева мрежа, навивана на руло от зъбна предавка. Двигател, задействан от дежурния, посредством бутона на хидравличната система на вътрешната стена или дистанционно на приближаваща кола. Лека конструкция, изпълняваща по-скоро декоративна роля, отколкото като елемент на системата за сигурност, напълно годна да попречи на нежеланите посетители да влязат.

Но не и да излязат.

Той се промъкна странично покрай предавателната кутия, приближи се до високия три метра отвор на вратата, надзърна през мрежата и замръзна при гледката на двете полицейски коли, блокиращи кръстовището на Грейвсенд и Трето. Бавно се изтегли назад, сложи куфарчето на пода и го отвори.

Моментът не беше подходящ да използва любимите му високотехнологични средства за взлом и да решава главоблъсканици. Така че откачи от дъното на куфарчето малка секира.

Погледна за последен път кутията на зъбната предавка над главата си, после се ориентира пак в обстановката навън и направи справка колко е часът. След две минути една стара на външен вид кола бавно навлезе в улицата към блока.

Пуснал музиката със сила, достатъчна да накара прозорците на жилищата, покрай които минава, да звънтят, шофьорът весело махна с ръка на полицаите и безгрижно пое по осевата линия на платното. Видимо пиян, той се качи на единия тротоар, слезе от него, одраска едната от патрулните коли и все така махайки, се усмихна невинно на побеснелите полицаи.

А когато те му изкрещяха да спре, Део включи на скорост и настъпи педала на газта.

Миг по-късно и двете коли полетяха след него, а сирените им напълно заглушиха ударите на секирата върху кутията на зъбната предавка.

И естествено, никой не забеляза облечения в тъмни дрехи мъж, който се изтърколи под частично повдигнатата мрежа на вратата, изправи се, ослуша се и без да бърза, се отдалечи. Просто една призрачна сянка, стопила се в мрака.

Дългата тъмна лимузина кръстосваше на пръв поглед безцелно из улиците в централната част на града. Килбърн опипа черната найлонова качулка в ръцете си и насочи вниманието си към тъмния диск, който хората му бяха донесли.

— Това ли е всичко?

— Да, сър — потвърди единият от тях.

— Вторият сейф беше празен, сър — с неуверен глас поясни мъжът, чиито слабини продължаваха болезнено да пулсират.

— Да — каза Килбърн и поднесе уреда до очите си. — Вторият сейф, онзи в пода. Който не успяхте сами да намерите. — В гласа му се долавяше не толкова раздразнение, колкото разочарование.

— Щяхме да го открием, господин Килбърн. Бъдете сигурен.

— Дявол да го вземе — намеси се другият, — нали точно защото погледнахме зад бара, открихме онзи тип.

— Само че след като той вече се беше добрал до сейфа — кимна Килбърн.

— Ние вече обсъдихме въпроса — каза първият. — Според нас, този човек е от хората на Кери, защото иначе не би знаел къде да търси.

— И сигурно е имал комбинацията — допълни другият. — Едва ли ще е трудно да го намерим. Ще разследваме обкръжението на Кери, нали така?

— Така — разсеяно се съгласи Килбърн. — Само че ако е бил от неговите хора, едва ли му е трябвало да пробива дупката в стената, за която ми споменахте. — Той замълча, оставяйки думите му да добият тежест. — Да не говорим колко е било наложително да стреляте по него!