Ричард Стейнбърг - Взлом

Но тези анонимни „други“ добре знаеха. И не само че знаеха, но изобщо не възнамеряваха да се отчитат пред хора, още неродени във времената, когато са били взети важни решения. Не се замисляха за лъжите, които се говорят. И правеха каквото бе нужно някои тайни съвсем простичко и без никаква следа да изчезнат в името на националната сигурност и по-висшето добро. Или поне така си казваха, когато се срещаха.

Независимо дали сами вярваха на собствените си приказки.

Въпреки че конкретно за себе си Килбърн знаеше, че си вярва. Вярва като в Бог. Фанатично. Защото той бе от малцината присъствали, вкусили от страха и видели с очите си. И независимо до какви изводи стигаха някои в безстрастните си политически анализи, за да дадат — с може би благородни цели — ход на определени събития, той бе преизпълнен с вътрешната убеденост, че постъпват правилно.

В което бяха убедени и другите.

И сигурно точно заради това му бяха предоставили хора, практически неограничено финансиране и всичката си подкрепа.

С една-единствена цел — Джо и Макс да не бъдат обезпокоявани.

При никакви обстоятелства.

Днес, след като отново бе посетил толкова хора (сред малцината все още живи) и места, онези загърбени спомени се бяха върнали в съзнанието му с пълна сила. Като истинска лавина на всичко преживяно и изстрадано.

Да, налагаше се да проследи докрай всяка нишка.

Да разпита бившите си другари.

Да убие старите си приятели.

Но знаеше, че все още има силите да го направи с онова безразличие, което толкова добре му бе служило в миналото. Способност, за която бе мислил като за окачена и отдавна забравена на стената. Откъсната част от същността на стария Килбърн.

От времето преди още да бе станал Килбърн.

Точно това в крайна сметка го караше да усеща тежестта на всяка отделна година от дългия си живот.

Досущ като самотна старица в старчески дом, загледана в овехтелия фотоалбум, мъчейки се да си спомни кое е младото момиче на снимките и усещайки се още по-немощна от положеното усилие.

Временното завръщане на онази забравена част от него го състаряваше допълнително.

Караше го да се чувства — поне докато не приключеше с тази нужна интервенция — по-стар от всяко живо същество на планетата.

Изправен пред вселена от възможности…

— Господин Килбърн?

Той вдигна поглед — беше Пол, който се приближаваше към него от спрялата наблизо лимузина.

— Да, Пол?

— Четири сутринта е, сър.

— Благодаря ти, Пол.

Шофьорът кимна и седна на съседната масичка. Достатъчно далеч, за да не чува, но наблизо, за да е подръка.

Килбърн извади клетъчния телефон от джоба си, набра номер и нетърпеливо зачака да влезе във връзка.

— Рендъл.

— Здрасти, сладурче — отговори Килбърн, без да осъзнава, че се усмихва.

В чистия женски глас прозвуча учудване.

— Дядо? Ти ли си?

— Нали не прекъсвам нещо?

— Не. Влязох преди пет минути. Още съм на първата си чаша… — Тя замълча. — Но ти защо си станал в шест часа? Какво се е случило?

Той се засмя:

— Забрави ли, че съм в Ню Йорк? Тук вече е седем. — Лъжата му прозвуча съвсем естествено.

— О… Е, голям архивен специалист ще стане от мен, след като не мога да запомня толкова просто нещо. Карай… Какво има?

Той не отговори веднага, защото както винаги бе разтърсен от приликата на гласа й по телефона с този на покойната му съпруга.

— Лоши новини, мила. Няма да успея да се върна навреме за рождения ден на Ким.

— О… — Думите му я натъжиха. — Но ти не се преуморявай, моля те. Не забравяй за високото си кръвно.

Килбърн се подсмихна.

— Чувствам се прекрасно. Само съм разстроен, че ще пропусна големия й празник.

— Дядо Том, та тя е само на две! Празникът е повече за нас, възрастните. На нея й е все едно, не вярвам да ти се разсърди.

— И все пак… — Той замълча, защото в същия миг почувства остра пробождаща болка. От онези . — Виж, ще й изпратя по „Федерал Експрес“ подарък. Но искам да й обясниш, че е от мен, става ли?

Смях.

— Разбира се. Ти само се прибери по-скоро, защото знам, че това наистина ще я зарадва. — Ново засмиване. — Дядо Плюшен мечок наистина ще й липсва.

— Веднага щом мога, Джули.

— Виж, шефът ми току-що пристигна. Имаш ли нещо друго?

— Целувки на всички.

— И на теб.

Той прекъсна връзката, извърна лице настрани и тайно от шофьора избърса сълзата от окото си.

— Господин Килбърн?

— Да? — Отново беше старият Килбърн.

— Попаднах на следа.