Ричард Стейнбърг - Взлом

Час по-късно, благодарен на съдбата, че най-сетне е оставил нощта и улицата зад гърба си, той пристигна на мястото, което се бяха уговорили да наричат с кодовата фраза „първи резервен“.

Макар и отворена денонощно, в ранните утринни часове поне три четвърти от гара „Юниън Стейшън“ е празна. Но тази нощ, заради пристигащия веднъж седмично „Сънсет Лимитед“ от Чикаго и заради ранния час, в който заминаваше двуседмичния „Съдърн Плейнс Експрес“, гарата бе пълна наполовина. Прекрасно място, където човек би могъл да прекара няколко часа, незабелязан от никого.

Поради която причина беше избрана и за „първи резервен“.

Ако Део успееше да се откачи от полицаите, той трябваше да изостави колата, да открадне друга и да дойде с нея за Грег. Но ако не дойдеше до потеглянето на експреса, т.е. до 4:45 сутринта, Грег просто щеше да се качи на него, да се повози колкото счете за нужно, да слезе, да намери хотел и да направи нужния брой телефонни обаждания, за да се увери колко безопасно е да се върне.

След всичко, което се бе случило тази нощ, на Грег му се искаше Део да закъснее.

Купи си вестник и кутия прясно мляко, и се отправи към чакалнята за заминаващи влакове.

Близо петдесет души търпеливо чакаха всеки своя влак и във въздуха се носеше ниско монотонно жужене от десетки разговори. Грег избра място на редицата седалки, скрита зад снекбара. Вляво от него двама новобрачни развълнувано обсъждаха предстоящата среща с нейните родители. Отдясно пътуващ търговски пътник беше стиснал между коленете си куфарче с мостри и се взираше в джобен калкулатор.

Грег разтвори вестника и го свали на височина, позволяваща му да следи кой влиза в чакалнята.

— Дами и господа — гъгниво произнесе едва разбираем глас по високоговорителите, — ще актуализираме информацията за заминаващите влакове. „Съдърн Плейнс Експрес“ на „Амтрак“ по линия 1189 има закъснение. Качването ще стане в 4:50, а часът на заминаването се премества за 5:02. „Амтрак“ се извинява за причиненото неудобство.

Говорителят повтори съобщението, а Грег пропусна край ушите си стоновете на разочарование около себе си и пак разтвори вестника. Не знаеше да се радва ли или да съжалява за няколкото минути допълнително време, отпуснати от съдбата на Део, за да дойде и да го вземе.

В течение на следващия час и половина той се отдаде на четене на вестника, взиране в тълпата и неуспешни опити да прочисти мислите си.

Оказа се, че случайно е купил точно вестника, издаван от Кери. Разбра го, като отгърна на страницата с редакционните материали, където видя снимка на усмихнатото му лице. Разгледа го както хирург, специалист по пластични операции, разглежда лицето на застаряваща кинозвезда. Вгледа се в очите му, обърна внимание на бръчиците, говорещи, че това е човек, който лесно и често се усмихва, запечата в съзнанието си строгите иначе черти, подсказващи консервативен характер. Опита се да сложи знак за равенство между тази снимка и голия труп, който бе видял само преди няколко часа.

Макар един страничен наблюдател никога да не би се досетил за това, в душата на крадеца се извиваше торнадо от емоции. И в неговия център се надигаше инстинктивна ярост, насочена към Студения и неговите убийци.

Не защото бяха убили Кери и приятелката му. Това си беше уреждане на сметки между Кери и Студения. Още по-малко заради това, че убийците го бяха преследвали. Такава бе играта.

Не, имаше нещо по-дълбоко. Нещо, свързано с внимателно контролирания и още по-старателно скриван страх в гласа на Студения.

Студения беше заповядал убийствата, въпреки че Кери бе разполагал — или поне беше подозиран, че разполага — с нещо, което бе нужно на Студения. И беше убит, преди да му го даде, защото не можеше да му бъде позволено да продължи да живее, знаейки, че онова нещо — каквото и да бе то — вече е извън контрола на Студения.

И точно по същата причина Студения щеше да убива или да разпореди да бъдат убивани всички онези, които знаеха, че той или неговите господари са изпуснали контрол над въпросното нещо.

Такива като Грег например.

Той докосна с пръсти куфарчето, мислейки за малката кожена кутия, плика и папката. Поколеба се дали да не отиде в тоалетната и на спокойствие да види какво има в тях. Отказа се. Беше прекалено рисковано, а Грег имаше усещането, че тази нощ е изчерпал лимита си от късмет за години напред.

И все пак не можеше да забрани на мозъка си да разиграва различни варианти, а това не му позволяваше да се концентрира върху четенето на вестника.