Ричард Стейнбърг - Взлом

След десет минути стана, огледа се и отиде до телефона на стената. Набра номер, зареди долар и десет на монети и зачака връзката.

— Карлайл — чу се плътен глас в слушалката.

— Радвам се, че си станал — подметна небрежно Грег, без да забравя за хората около себе си.

Къса пауза, прекъсната от три прещраквания, които подсказваха, че се извършва проверка на линията. Малкото устройство към апарата щеше да издаде пет предупредителни сигнала, ако някой включеше подслушвателно устройство по време на разговора.

— Грег?

— Да.

— Какво, по дяволите, се случи?

— Защо ти не ми кажеш? — подразни се крадецът.

— Сформираха цял наказателен отряд. Не говорят много, но дочух достатъчно, за да разбера, че става дума за убийство. Разследването е с максимален приоритет.

— Продължавай.

— Джек Кери, нали се сещаш — медийният магнат, е обявен за национално издирване. Но неофициално ми подхвърлиха, че бил мъртъв. На местопрестъплението имало много кръв. — Пауза. — И вече са съставили къс списък на онези, които спешно им трябват.

Този път паузата беше на Грег.

— Например?

— Името ти е включено.

— Знаеш, че това е изключено! — гневно каза Грег с висок шепот.

— Знам, знам. И те, по дяволите, го знаят — успокои го адвокатът. — Но знаят още, че четири апартамента, охранявани от системи, последна дума на техниката, намиращи се в сграда, съоръжена с всичко необходимо, за да се чувстват обитателите й в пълна безопасност, са били ударени тази нощ. — Той замълча за няколко секунди и завърши: — Не са глупави.

— Заповеди за арести?

— Все още не. Но на твое място аз не бих отварял вратата си на позвънявания през следващите няколко дни.

Пет къси звукови сигнала в слушалката. Чути и от двамата.

— Сам ли си у дома? — попита на финала Грег.

— Да — с напрегнат глас отговори приятелят му.

Грег прекъсна връзката. Обърна се и се насили да наложи върху лицето си маска на спокойствие въпреки тревожните мисли.

Беше очаквал полицията да вложи максимум усилия, но не преди да са се уверили, че кръвта по мокета е на Кери. И то не веднага, а едва след като им съобщяха, че не се е появил на работа поне в продължение на половин ден. Но дори тогава нямаше да имат повод да проверяват други апартаменти в блока, освен тези на четиридесет и пети етаж. Така че появата на името му в списъка на заподозрените просто изглеждаше нелогична.

Някой полагаше усилия да придаде по-голяма важност на случая.

И да направи издирването му задача номер едно.

— Дами и господа — прекъсна мислите му гъгнивият глас, — „Амтрак“-1189 или „Съдърн Плейнс Експрес“ е композиран. Перон „Г“ като „голф“. Повтарям — обявяваме качване за „Амтрак“-1189 или „Съдърн Плейнс Експрес“, перон „Г“ като „голф“.

Грег стана и тръгна към перона.

Готвеше се да влезе в извеждащия тунел, когато обърна за последен път поглед към чакалнята и видя Део забързан да влиза.

В продължение на една дълга минута двамата мъже стояха вперили погледи един в друг през оживената чакалня. Лицето на Део не изразяваше нищо — човекът просто търпеливо чакаше Грег да вземе решение.

Душата на Грег плачеше да се качи на влака. Да попътува с него донякъде, да обмисли случилото се на безопасно място някъде из страната. Може би да вземе самолет от Ню Орлиънс за… за Южна Америка. Той дори се обърна и направи още една крачка към тунела.

Пет минути по-късно седеше редом с шофьора в стария откраднат „Додж Дарт“.

— Проблеми?

— Оправих се — с безразличие сви рамене Део.

Грег кимна.

— Имаш ли ангажименти за уикенда?

Въпросът му не беше чак толкова необичаен. След всеки замисъл, който се развиеше не по плана, обикновено му възлагаха допълнителни задачи.

— Час или ден, за мен е все едно — безгрижно отвърна Део и излезе на празната магистрала. — Петстотин. — Той забеляза, че Грег поглежда в страничното огледало. — Ако рискът е същият — побърза да допълни той.

— Един бон на ден — тихо каза Грег, без да отмества погледа си от огледалото. — Минимум три дни. — Той извади пачката „за екстрени ситуации“ от вътрешния джоб на сакото си и отброи три хиляди долара.

Део мълча цели десет минути, през които сменяше посоката по случаен начин, влизаше и излизаше от магистралата, минаваше по малки улички и избираше накъде да завие в последната секунда. Правеше всичко възможно, за да се убеди, че не ги следят. За петстотин на ден от него се очакваше да се справи с почти всичко, което можеше да възникне по време на удар.