Ричард Стейнбърг - Взлом

Килбърн кимна и се обърна към него.

— Слушам те.

— Уредът представлява ехолокатор. Свръхчувствителен. Изключително сложен. И най-вече уникален. Ако допуснем, че е бил изработен в този район на света, казаха ми, че има не повече от пет места, където би могло да стане. Ще разполагам със списъка след десетина минути.

Килбърн кимна.

— А вторият екип?

Шофьорът направи жест в посока на двамата мъже, стоящи до лимузината.

— Пристигнаха, докато говорехте по телефона, сър.

— Да се надяваме, че ще се окажат по-надеждни от последния комплект — въздъхна Килбърн и с усилие се изправи.

— Да, сър — притече се да му помогне шофьорът.

Килбърн се приближи до двамата.

— Две правила — каза той без предисловие. — Първо, никакви пистолети, освен ако не е абсолютно задължително. — Мъжете мълчаливо кимнаха. — И второ — продължи инструктажа си Килбърн, обръщайки се към лимузината, — не оставяйте свидетели.

Фактът, че е свидетел, беше последната мисъл, вълнуваща Грег, докато се отдалечаваше от модерния блок. В момента имаше съвсем други проблеми.

Навсякъде бъкаше от полицаи, започвайки от Грейвсенд и в целия периметър около сградата.

Най-досадното бе, че не разполагаше с транспорт. Део едва ли щеше да успее веднага да се изплъзне на преследващите го полицаи, а на Грейвсенд след залез-слънце таксита просто не припарваха.

Точно последното обстоятелство бе и най-непосредствената му грижа. Тази така сполучливо назована улица 8 8 От англ. grave — гроб. — Б.пр. наистина бе в лош квартал, а се налагаше да я извърви по цялата й дължина. Знаеше от личен опит какво представляват пънкарите, спотайващи се из тъмните входове. Млади хищници, дебнещи от засада поредния непредпазлив малоумник, решил да мине за по-напряко точно оттук.

Така че вървеше с ускорена крачка, но не през глава. Често сменяше тротоарите, подмина няколкото нещастника, които срещна, без да се заглежда в тях, но и без да отклонява страхливо поглед. Направи всичко по силите си да не бъде набелязан за възможна жертва.

Опитваше се да изтласка мислите — или по-скоро отдавна погребаните спомени — за други „разходки“ по същата тази жестока улица от времената, които се опитваше да забрави.

Така че не се изненада, когато чу два чифта стъпки да влизат в крак зад гърба му.

— Ей!

Грег дълбоко въздъхна, спря се и се обърна с лице към източника на гласа.

Всъщност, оказаха се трима, а не двама. Окъсани мръсни джинси, пуснати връз тях развлечени ризи, бейзболни шапки, нахлупени ниско над гневните, пълни с омраза очи.

Най-близкостоящият до него държеше в ръката си деветмилиметров полуавтоматичен „Глок“.

Надзърнал в огледалото на собственото си детство, Грег запази хладнокръвие.

— Е? — осведоми се той с лишен от емоции глас.

— Кво има в куфарчето?

Грег се замисли за струващото поне неколкостотин хиляди долара съдържание на луксозното куфарче.

— Момчета, имах тежка нощ, ясно ли е? Защо за разнообразие просто не се откажете този път? Идеята ви не е добра.

Нещо в безстрастния му тон, може би в комбинация с липсата на страх в очите, накара двете невъоръжени момчета неспокойно да се спогледат.

— Хайде, Тай — подвикна едното от тях. — Свършвай!

Другият се огледа и облиза устни.

— Теб питам, гъз нещастен — повтори бандитът, — кво носиш там?

Грег примирено свали поглед, въздъхна и леко поклати глава, преди отново да вдигне очи.

— Щом е така… — беше всичко, което успя да каже, докато пускаше куфарчето на тротоара.

Момчето погледна машинално надолу, усмихна се, но изведнъж ръката му с пистолета бе избита нагоре, а главата му глухо изкънтя от съприкосновението с дясната длан на Грег.

В следващия миг, като два слепени един за друг напълно различни кадъра от филмова лента, дясната му ръка болезнено обхвана гърлото на другия. Пистолетът беше в лявата му ръка, а дулото му бе забито в ухото на хлапака.

Тримата се вцепениха.

— Казах ви, че имах тежка нощ — с обезпокоително спокоен глас повтори Грег. — И ви предложих да се откажете. — Той насочи пистолета първо към едното, после и към второто от смаяните момчета. След това отново го навря в ухото на третия. — Окей?

Двамата пред него енергично закимаха. Грег леко махна с пистолета и без да чакат втора покана, те побягнаха. Изчака ги, подчинявайки се на дълго потисканите си инстинкти, после освободи и стрелеца, който се втурна през глава.

Грег ги проследи с поглед, пак поклати глава, обърна се и продължи нататък по улицата, сякаш нищо не се бе случило. Когато почувства, че нито го следят, нито наблюдават, той хвърли пистолета в първата шахта на уличната канализация.