Ричард Стейнбърг - Взлом

Фос запали настолната лампа и се огледа за бележник.

— Давай.

— Обади се на „Сивия“. Кажи му да отиде на първи резервен. Първи резервен. Повтори.

— Първи резервен.

— След това излез, намери телефонен автомат и позвъни на Карлайл. Не използвай клетъчния телефон и не звъни от офиса. Ясен ли съм?

— И какво да му кажа? — Ръката на Фос се тресеше, капещата от челото му пот мокреше листа, но той упорито продължаваше да записва указанията на Грег.

— Без да използваш никакви имена, разкажи му какво се е случило. — Кратка пауза. — Онова, което ти е известно.

— Какво означава…

— Не разсъждавай! — сряза го Грег и сниши глас. — Просто го направи. След това се прибери у дома. Право у дома. Никакво спиране, никакви пласьори и никакви покупки. Разбрано? И никакви наркотици, преди да си се прибрал.

Фос дълбоко си пое дъх и бавно прибра в джоба си блокчето катранен хероин.

— Обещавам.

Грег прекъсна връзката.

Не бе имал време да избира най-подходящото място, където да се скрие. Затова бе спрял пред първата врата, сторила му се „чиста“. Беше извадил от джоба си професионален ключарски шперц, с който отключи без проблеми — инстинктът му не го бе излъгал, наистина липсваше алармена инсталация — бе влязъл и заключил отвътре, преди преследвачите му да го видят.

Бе чул репликите на пострадалия убиец при телефонния разговор и по някакво чудо се бе спасил от двата куршума, забили се през вратата в стената до него. След това бе чул отдалечаващите се стъпки, но въпреки това бе изчакал цели десет минути, преди да се осмели да помръдне. А и след това се бе постарал да не вдига много шум.

После се бе обадил на Фос, използвайки телефона на бюрото — вярно риск, но неизбежен — и едва сега можеше да си позволи да се огледа.

Явно се намираше в някаква счетоводна фирма. Имаше два свързани офиса, трети — самостоятелен, приемна и малък склад. Нито следа от алармени системи, впрочем, семплата обстановка ги правеше излишни. Цялото обзавеждане едва ли струваше повече от десет, най-много петнайсет хиляди долара.

Вече се чувстваше малко по-спокоен — макар и далеч не в безопасност — така че се изпъна на дивана в големия офис. Адреналинът в кръвта му постепенно отшумяваше и той най-сетне можеше да си позволи лукса да обмисли вариантите, откриващи се оттук нататък.

Ако телефонният разговор, на който бе станал свидетел, не бе коварна клопка, убийците най-вероятно в този момент напускаха сградата. Това означаваше, че трябва да се съобразява само с полицията долу, а може би вече и горе, на етажа, от който бе избягал. Трябваше да приеме и двете възможности, защото място за грешки просто нямаше. А това поставяше на дневен ред простичкият въпрос: какъв да бъде следващия му ход?

— Какво по-нататък? — изненада се от изречените на глас думи. Огледа се, обезпокоен, че може да са го чули, поклати недоволно глава, стана и се отправи към прозореца.

Оттук не се виждаше нито Бийчър, нито Грейвсенд, само част от Трето и ъгъла на кръстовището, където Део би следвало да го чака.

Със сигурност чака, поправи се той.

Попи потта по челото си със салфетка, която взе от бюрото. Когато свали ръка, видя кръвта.

Загледа се в окървавената салфетка, но не защото раната го притесняваше. Мислите му се върнаха към Студения, труповете и съдържанието на втория сейф, което сега лежеше заключено в куфарчето.

Рано беше да търси отговори на въпросите, които го вълнуваха. Можеха да почакат, докато не се справеше с по-належащите проблеми.

Грег се разходи из апартамента, намери в килера аптечка и с помощта на стенното огледало залепи дълбокото порязване на челото си. През цялото време обмисляше как да се измъкне оттук.

Да се измъкне…

По-късно, когато се озовеше на свобода и си починеше, щеше да анализира случилото се. И щеше да потърси решение на проблема с младите убийци.

И най-вече със Студения.

Сега просто трябваше да слезе по стълбището.

Опря ухо на вратата, остана заслушан няколко минути, избра подходящ момент, ориентирайки се по шума навън, отключи без повече двоумене и излезе в коридора.

Бързо, но без да тича, се насочи към шахтата на стълбището. Открехна вратата и отново се вслуша…

Гласове. Спокойни и уверени — гласове на професионалисти. Но не на убийци. Разнасящи се отгоре, а не под него.

Със спокойствие, идващо само след години хладнокръвни кражби, той бавно заслиза надолу по стълбите.

Спря за малко на двайсет и пети етаж, колкото да успокои дишането си и продължи да слиза, този път малко по-бързо.