Ричард Стейнбърг - Взлом

„Махни се! — трябваше да му изкрещи пулсиращото синкаво сияние в пространството между двете сгради… — Бягай! Отдалечи се!“

Проблемът, осъзна Фос в секундата, в която посягаше към клетъчния си телефон, бе, че Грег трябваше да погледне насам, за да я види. И ако по някаква причина не го стори…

Той набра номера и му отговориха на първия сигнал.

— „Сив“ в пункт едно — каза напрегнат глас.

— „Син“ в „Алфа“ — отговори Фос. — Вероятност за смяна на мястото — каза го внимателно и макар да говореше бързо, речта му бе отчетлива и ясна.

— Мамка му! — прошепна в слушалката другият. — Пункт две или три?

Фос си представи Део Хартунян — седящ в стара кола, открадната временно за нуждите на операцията.

Временно , защото бе взета малко след края на работното време от паркинг към фирма за продажба на употребявани коли и в идеалния случай щеше да бъде върната на мястото си (след връщане на километража), преди липсата й изобщо да е забелязана.

Део беше третият партньор в екипа. По-възрастен от Грег, но по-млад от Фос, той имаше за задача да изведе крадеца от всяка каша, в която той можеше да се окаже. Или, ако всичко се развиеше без усложнения, да го вземе на предварително уговореното място.

Део бе човек, който без да се замисли можеше да мине с колата през витрина на луксозен магазин, да преодолее на таран полицейско заграждение на пътя, да прелети през участък под обстрел с автоматично оръжие (от полицията или който и да е било друг), стига да е бил откровено запознат с възможните рискове и ако му е било платено (добре платено) преди започване на операцията.

Тази нощ, ако всичко минеше нормално, не се предвиждаше да се изпоти. Трябваше да изчака сигнал от Фос, че нещата са наред, а после да върне колата на паркинга. Какво щеше да предприеме, зависеше единствено от инструкциите на Фос.

И нямаше да предприеме нищо, докато не ги получеше.

Део не бе най-добрият шофьор за подобни операции: не беше нито най-бързият, нито най-безразсъдният, и най-важното — ходеше чист. Винаги, без изключение — нито пистолет, нито дори бокс.

Така и му казваха — „Чистия“. Човек, който винаги правеше това, което е обещал, който винаги се озоваваше там, където бе казал, че ще бъде. Рядко, изключително рядко, си позволяваше да изкаже мнение, да направи предложение или да импровизира. Това беше избраният от него стил на действие, за да бъде винаги „чист“, ако станеше издънка.

Стил, приет от останалите за даденост, макар и непредизвикващ възхищение.

И все пак стил, благодарение на който Део в момента бе онзи най-рядък измежду редките екземпляри в бранша — шофьор на средна възраст.

Тази нощ, само след двайсет и една минути, Грег щеше да разчита на него да го чака в пункт номер две.

Ако не получеше указания да направи нещо друго.

— Говори, „Син“ — неспокойно се обади гласът му в слушалката.

— Отивай в пункт три — прошепна Фос.

— Разбрано, „Син“. Пункт три — с равен глас повтори Део и прекъсна връзката.

Фос остави слушалката на вилката и погледна през прозореца към ярко осветения апартамент от другата страна на улицата.

Молеше се приятелят му да погледне насам.

През който и да е прозорец.

Но изправеният на прага на дневната Грег гледаше в съвсем друга посока — надолу.

Две тела. Не едно. И двете съблечени с ясно видими следи от насилие по тях.

Това бяха най-дългите секунди в живота му. Беше неспособен да помръдне, дори да примигне, и нямаше представа какъв да бъде следващият му ход.

Телата лежаха едно до друго — мъжът се бе свлякъл в краката на момичето. Върху дебелия мокет се бе събрала локвичка кръв, изтичаща от страховита рана, зейнала в ребрата на мъжа. Петното загрозяваше бялата тъкан — розово по краищата, то потъмняваше навътре, за да стане почти гротескно черно в центъра.

Главата на момичето бе изкривена в посока към рамото и от абсурдния ъгъл се разбираше, че няма какво да я държи. На красивото й лице бе застинало изражение на изненада.

— Пет минути. Само пет минути — бавно прошепна на себе си той и пристъпи към барчето. — После незабавно се изпарявам оттук.

Не, не беше заради труповете. Беше се сблъсквал с това и преди.

И то в степен, достатъчна да накара и садист да откачи.

По-скоро бе свързано с тона на стария… Студения , както бе започнал да го нарича за себе си. В комбинация с небрежно демонстрирания професионализъм на двамата по-млади убийци.

Хора като тях не оставят след себе си разхвърляни трупове.