Майкъл Смит - Избраниците

Помещението бе тясно и дълго. На витрината бяха изложени пистолети като бижута, но отзад се виждаха и стелажи с пушки. Нямаше други клиенти, стъклата не изглеждаха бронирани. Продавачът беше белокос, дебел, със синя риза и делови вид.

— Да ви помогна с нещо?

Той опря големите си ръце на тезгяха. На два плаката зад него се виждаха лицата на известни терористи от Близкия изток с надпис „Мъртви или живи“, като последните две думи бяха задраскани.

— Искам да купя пушки.

— Тук продаваме само сладолед. Все се каня да сваля този стар надпис отвън.

Засмях се сърдечно. Той също. Всичко бе много весело. Чудничко си прекарвахме.

— И така. Какво по-точно търсиш?

— Две пушки с осемстотин патрона, четирийсет пълнителя 45-и калибър с мек връх, а другите, каквито има, от най-евтините. Две бронирани жилетки, скъпи. Едната голям размер, другата — среден.

— Уха! — извика той все така весело. — На война ли отиваш?

— Не. Но имам сериозни проблеми с плъховете.

Усмивката му помръкна и той се втренчи в бузата ми.

Вдигнах ръка и я избърсах. Пръстите ми се нацапаха с кръв.

— Както виждаш, проблемът е сериозен — добавих.

Този път той не се засмя:

— Не знам дали мога да ти продам всичко това.

Извадих кредитната си карта и той отново се усмихна.

Пресметна набързо общата сума, като дори ми направи отстъпка за боеприпасите.

Да купиш наведнъж амуниции за убиването на осемстотин човека, се оказа добра сделка.

Той ми съобщи сума и аз махнах нетърпеливо, бързах да приключвам и да се махам. Погледнах през прозореца към Боби. Той бе свалил сакото си и превързваше раната. Бях купил бинт, марля и безопасни игли от една ветеринарна аптека. Боби наблюдаваше паркинга. Обърнах се тъкмо навреме.

— Не мърдай! — предупредих и насочих пистолета си към гърдите на продавача.

Той застина с ръка на няколко сантиметра от телефона.

— Нека да отгатна. Пред два дни е минало едно ченге и ти е казало да не продаваш нищо на човек на име Уорд Хопкинс, така ли е?

— Точно така.

— Само че ти въпреки това ще го направиш, нали?

— Не. Няма.

Пристъпих към него и насочих пистолета към главата му. Чувствах се изтощен и уплашен. Той поклати глава и отново посегна към телефона.

— Нищо няма да ти продам.

Телефонът беше старомоден. Издаде странен звук, когато куршумът се заби в него. Продавачът отскочи разтреперан.

— Ще ми продадеш — обясних му бавно. — Иначе ще те застрелям и ще си взема каквото ми трябва. Нямаш право да се оплакваш, защото пистолетът, който държа, е купен от този магазин. И знаеш ли какво? Смятам да го използвам точно по предназначение.

Продавачът остана неподвижен за момент, сякаш се чудеше в коя посока да отскочи.

Наистина се надявах да се подчини, защото нямах никакво намерение да го застрелвам, а вероятно и той го знаеше.

Сетне очите му проблеснаха. Обърнах се и видях, че към магазина се приближава млад мъж, носещ пликче със сандвичи и риза със същия цвят като на продавача.

Изругах, наведох се и грабнах толкова кутии с патрони, колкото можех да нося.

— Ама че обслужване — изръмжах и изхвърчах навън, като блъснах младия мъж и го повалих в една локва.

Скочих в колата и хвърлих боеприпасите в скута на Боби.

— Не се справих много добре.

— Виждам — отбеляза Боби.

Продавачът се появи на вратата с голяма пушка в ръце.

Натиснах силно педала на газта и дадох на задна. Първият куршум изсвистя високо над колата. Младият мъж се изправи и се втурна в магазина, като изблъска другия от пътя си. Ударих спирачка, направих рязък завой и дадох пълна газ. Един куршум разби дясното задно стъкло.

— Името ми беше в черния списък на магазина — обясних, докато се носехме без определена посока, само да е далеч от града. — Поне на един въпрос получих отговор. Как „Избраниците“ се добраха толкова бързо до дома на родителите ми, след като се нахвърлих върху Чип първия път. Изобщо не се е налагало да идват. Макгрегър е бил на разположение.

— Има логика.

— И още нещо има логика. Макгрегър и Спърлинг са първите, пристигнали на местопроизшествието след катастрофата на нашите. Може би Макгрегър е стигнал малко по-рано.

— А сега е в полицейското управление на Дайърсбърг, целият в кръв, и повтаря имената ни. Яко сме загазили, Уорд. Затънали сме до шия. Какво ще правим сега?

В града имаше само един човек, който може би щеше да се съгласи да ми помогне. Казах името му.

— Добре — кимна Боби; присви очи от болка и се отпусна на седалката. — В момента точно адвокат ни трябва.