Майкъл Смит - Избраниците

През последната седмица Ван се беше замислил за дъщерята на Майкъл Бекър само веднъж — с надеждата колегата му да преодолее по-скоро загубата и да се върне в студиото, защото наистина трябваше да променят „Мистерии“. Първоначалният сценарий беше смешен, макар че Бекър имаше някои интересни виждания, работеше усилено и идеите му не бяха лоши. Идеи, приемливи за широката публика. Ван имаше своя версия за сериала, беше я написал за забавление. Никой обаче нямаше да се съгласи да я излъчи.

Нищо негово не беше приемливо за обществото. Нищо от онова, което би направил с истинско удоволствие и отдаденост. А без тези две неща животът няма смисъл. Без спомена и наследството от онази пролетна утрин, от нежната музика и звука от близкия фонтан за него не оставаше нищо.

Докато Занд палеше цигара, Ван влезе в кабинета си. Първоначалният шок отминаваше и ребрата започнаха да го болят зверски. Той набра телефонен номер и предупреди един приятел, че някой почти е разгадал правилата на играта им и вероятно скоро ще ги разбере напълно.

Сетне се отпусна в креслото си. Хулио не се виждаше никъде, макар че посетителите отдавна си бяха отишли. Само за миг Ван си помисли, че би било добре някой да се застои по-дълго в живота му, не всички да са минувачи. Момчето вероятно бе прескочило оградата в задната част на имението, за да започне на чисто другаде. Беше изчезнало като вчерашна усмивка.

Ван отключи средното чекмедже на бюрото и извади револвера си. Ръкохватката бе изработена по поръчка от черешово дърво.

Беше красив. Поне това му оставаше.

В осем и четирийсет и пет на следващата сутрин чакахме в колата на улицата пред „Лелиното килерче“. Беше студено и от два часа валеше мокър сняг; небето бе покрито с тъмни облаци. Бях си купил кутия цигари и ги пушех една след друга. Боби не коментираше. Седеше с пистолет в скута и се взираше напред.

— Кога ще пристигнат?

— Няма гаранция, че изобщо ще дойдат. Може само тя да се появи.

— Ченге без значка и жена. Мамка му. Ние сме непобедими. Можем да нападнем Ирак.

— Няма към кой друг да се обърнем, Боби.

На улицата се появи някаква безлична кола. Вгледахме се внимателно в нея, но зад волана седеше жена на средна възраст и изобщо не ни обърна внимание. Чакахме пред кантората от осем часа. Бяхме много изнервени. Никой от двама ни не беше спал добре.

— Ето — рече накрая Боби и посочи към другата страна на улицата. — Хилав мъж с червена коса. Този ли е?

Изчакахме Чип да влезе в кантората и слязохме от колата. Оставих вратите отключени. Улицата беше почти празна. Времето не беше много подходящо за разходки, а основното движение минаваше през друга част на града.

Отворих широко вратата на „Фарлинг риалти“ и влязох, Боби ме последва. Чип беше в кабинета си.

В чакалнята имаше четири бюра. Двете отдясно бяха свободни. На другите седяха две жени около четирийсетте с изпипани фризури и стегнати костюми, едната със зелен, другата с червен. И двете ни изгледаха с очакване, готови да ни продадат жилището на мечтите ни.

— Търсим Чип — казах аз.

Едната жена стана и измънка:

— Господин Фарлинг сега ще дойде. Желаете ли кафе, докато чакате?

— Господин Хопкинс няма да остане.

Чип стоеше на вратата на кабинета си. На бузата и челото му имаше избледняла синина.

— Всъщност мисля, че ще си тръгне веднага — добави.

— Точно това смятахме да направим, Чип, а ти идваш с нас. Отиваме в „Палатите“ и имаме нужда някой да ни вкара. И тъй като ти си единственият агент, който продава собствеността им, нямаме друг избор. Можеш да дойдеш доброволно или да те извлечем за гушата.

— Няма да стане — възрази той раздразнено.

Вратата на кантората се отвори зад гърба ми. Обърнах се и видях двама полицаи. Единият бе висок и с черна коса. Другият — нисък и рус. Именно той заговори:

— Добро утро, господин Хопкинс.

— Познаваме ли се?

— Говорихме по телефона.

— Не си спомням.

— Обадихте се в участъка. Обсъдихме смъртта на родителите ви.

Чух как зад мен Боби бърка в джоба си.

— Полицай Спърлинг.

— Аз го повиках — каза Чип. — Видях, че чакате вън. Вече подадох жалба за побоя, който ми нанесохте.

— Според мен обстоятелствата бяха други. Вие получихте гърчове.

— Моето мнение е различно. А също и становището на полицията.

— Това са глупости, Уорд — изръмжа Боби.

Чип се обърна към двете жени, които следяха разговора като любопитни котки:

— Дорийн? Юлия? Идете за малко в задния кабинет.