Майкъл Смит - Избраниците

— А преди това?

— Не. Как бих могъл?

— Може да сте се срещнали някъде. Някак си. Пътищата на хората често се пресичат.

Той отново сведе поглед към пода.

— Странни работи приказваш, Уорд.

— От колко време живееш в Дайърсбърг?

— Откакто съм роден, както предполагам, че знаеш.

— И името Мързеливия Ед не ти говори нищо, така ли?

— Не — отвърна той, без да вдига поглед, но в гласа му не личеше никакво колебание, никаква несигурност. — Странно име, ако питаш мен.

Боби ме загледа изпитателно.

— Тъжна история — рекох. — Никога не съм знаел фамилното му име. Беше ми известен просто като Мързеливия. Не е много подходящо за надгробна плоча, но сега, след като е мъртъв, може би няма значение.

— Съжалявам за приятеля ти, Уорд, но наистина не разбирам накъде биеш.

Взех една снимка от пианото. Не беше групов портрет. Такива имаше само два, черно-бели, избледнели спомени за отдавна починали хора, застанали вдървено пред недобре позната по времето им машина. Тази, която взех, бе обикновен цветен портрет отпреди много време, с онези неестествено ярки червени и сини цветове, изпъкващи над всички останали. Млад мъж сред гората.

— Пусни за содомията — казах, без да вдигам очи от образа на Харолд отпреди толкова много години. — Хайде бе, Дон, Дони-Дон, пусни я бе, Дон.

— Стига, Уорд!

Този път гласът му леко трепереше.

Боби взе снимката от ръката ми.

— Тази сигурно е правена няколко години по-рано — отбелязах. — Харолд изглежда по-млад и по-слаб, отколкото на записа. И още не си е пуснал коса.

Обърнах се към Дейвидс:

— Трябва да си бил, колко… с пет-шест години по-млад от тях и Ед, приблизително на възрастта на Мери. А сега си единственият оцелял. Затова не искаше да отвориш, когато позвънихме, и не вдигаше телефона.

Дейвидс ме гледаше втренчено. Изглеждаше на сто години и много уплашен.

— О, мамка му! — изруга отчаяно.

Искаше ми се да го сграбча, да го разтърся, докато го накарам да проговори, докато разбера какво става, докато получа някакво обяснение за тайните, в които бе забулен животът ми. Ала както тялото му бе загубило петдесетина килограма през последните трийсет години, така лицето му беше загубило всичко, което бях виждал в него, целия си авторитет. Изглеждаше смачкан, слаб, по-уплашен дори от мен самия. Затова казах просто:

— Разказвай.

Историята се оказа кратка.

Някога, преди много години, имало петима приятели.

Харолд, Мери и Ед били родени в Хънтърс Рок и израснали заедно. Животът им бил малко скучен, но има и по-лошо. След запознанството с двамата новодошли в градчето петимата станали неразделни.

Родителите ми били вече женени, но скоро научили, че не могат да имат деца. Постепенно си дали сметка, че това не е краят на света. Били заедно и се обичали. Имали много неща за правене, много забавления. Годините нямало да се точат бавно и мъчително и те също щели да намерят щастието, макар и сами. Така живеели и опитвали да се примирят със съдбата си. Минали две години — в работа, вечерни събирания и дълги игри на билярд, в които никой не губел.

Сетне светът се променил и те осъзнали, че разпространяването на генетичния материал не е единственият начин да оставиш следа във вселената. Настъпила епохата, която може би никога няма да разбера. В безметежната равнина на световната култура се появили планини и дълбоки ждрела, поставящи непреодолими прегради пред хората. Организирали се улични демонстрации. Студенти и преподаватели се съюзявали за общата кауза. Ресторантите, където не се допускали чернокожи, били разбивани, Полицията стреляла по цивилни, деца се обръщали срещу родителите си. Чернокожи, фашисти, хомосексуалисти, комунисти, всички прибягвали към оръжие, за да отстояват идеите си. Младежите прекарвали дълги вечери в наркотично опиянение, разисквайки как би трябвало да бъде устроен светът, в безкрайни разговори и безплодни спорове за новия ред.

Петимата приятели били по-възрастни от повечето активисти. Имали обаче достатъчно време и енергия — повече възможности от тийнейджърите или потиснатите класи. Филипа Хопкинс взимала дейно участие в съюза на чернокожите домашни прислужници. Харолд давал безплатни юридически съвети на онези, които не можели да си ги позволят или расовият им произход не им позволявал да получат качествена адвокатска помощ. Дон Хопкинс водел кампания срещу разрушаването на цели квартали при изграждането на постмодерните американски градове с околовръстни магистрали и шестлентови централни булеварди, затварящи социално онеправданите в мрачни гета. Мери и Ед били просто техни последователи, но помагали с каквото можели и когато Ед бил трезвен. Мери обичала Харолд, а Ед просто обичал веселите компании. Те работели дори в свободното си време — застаряващи воини, прехвърлили тази ужасна трийсетгодишна възраст, когато човек започва да обуздава слепия си ентусиазъм и може да се съсредоточи по-пълноценно върху най-важното. Да оказва истинска помощ на останалите, не просто да им дава топлина или да заразява младите с вируса на протеста.