Майкъл Смит - Избраниците

— Какво друго очакваше?

— Ако искаш да остана жива, трябва да ми даваш и друго, освен вода.

— Защо мислиш, че искам да останеш жива?

— Защото иначе щеше да ме убиеш веднага и да ме сложиш някъде гола, където да можеш да ме виждаш и да се самозадоволяваш.

— Това не беше много учтиво.

— Нали ти казах вече. Аз самата не се чувствам много добре, а ти си психопат, затова не се налага да съм учтива.

— Аз не съм психопат, Сара.

— Нима? А как ще се определиш? Малко странен?

Той се изсмя отново, явно беше поласкан:

— О, със сигурност.

— Колкото серийния убиец Тед Бънди?

— Тед Бънди е глупак — отвърна мъжът; гласът му придоби напълно сериозен тон. — Пълен глупак и имитатор.

— Добре — съгласи се тя, опитвайки да го успокои, макар че сега той звучеше не само побъркан, но и надут. — Извинявай. И аз не го харесвам много. Ти си несравнимо по-добър. И така, ще получа ли някаква храна, или не?

— Може би по-късно.

— Страхотно. С нетърпение ще чакам. Нарежи я на малки парченца, за да мога да я хвана.

— Лека нощ, Сара.

Когато той се изправи, цялото й привидно спокойствие се изпари. Планът й не беше проработил. Изобщо. Тя съзнаваше, че е уплашена до смърт.

— Моля те, не затваряй прозорчето. Аз и без това не мога да мърдам.

— Страхувам се, че трябва.

— Моля те…

Той затвори и Сара отново потъна в мрак.

Стъпките му заглъхнаха, всичко потъна в тишина.

Тя облиза отчаяно устни, за да събере колкото се можеше повече от останалата влага. Сега, след като се опомни от първоначалния шок, тя си даде сметка, че водата има по-различен вкус от онази, която пиеше у дома. Сигурно идваше от друг източник, което означаваше, че се намира много далеч от вкъщи. Поне едно нещо вече знаеше. Колкото повече знаеше, толкова по-добре.

После си помисли, че може да е минерална вода и че в такъв случай вкусът не означава нищо. Можеше просто да е различна марка. Това нямаше значение. Все пак си струваше да поразмишлява по въпроса. Колкото повече идеи й хрумнеха, толкова по-добре. Като факта, че когато спомена родителите си, мъжът не й обясни отново как ги е убил. Когато я хвана, той й разказа с подробности какво им е направил. Може би това имаше значение. Вероятно те все още бяха живи и здрави, а той й бе наговорил онези неща само за да я уплаши.

А може би не.

Сара сви юмруци в тъмното и мобилизира цялата си воля, за да не закрещи.

Самолетът кацна в Лос Анджелис в 22.05. Нина носеше само чантичката си и папката, багажът на Занд се събираше в един сак. На летището ги чакаше кола. Нищо лъскаво или официално. Просто едно такси, което Нина резервира от самолета. То щеше да остави Занд в Санта Моника, а после да закара и нея до дома.

Лампи и рекламни надписи, неясни лица — по улиците животът кипеше. Тук, в тълпата, човек усещаше пулса на големия град, чувстваше, че е съвсем близо до самото му сърце, че то тупти някъде зад ъгъла, зад някоя от надвисналите мрачни сгради или в някой новооткрит нощен клуб на съседната пряка, чиято слава блясва за няколко нощи, а после угасва преди още да си научил за съществуването му. Тук-там се виждаха евтини хотели, прашни магазини за алкохол, паркинги, на които се продаваха стари коли със съмнителен произход. По ъглите се мотаеха мрачни хора, чакащи… сами не знаят какво. В безличните бетонни сгради потъваха безброй неизживени съдби. Постепенно преминаха през по-луксозни жилищни квартали и навлязоха във Венис. На места този район изглежда, сякаш се стреми към нов подем и някои сгради са наистина скъпи. От време на време може да се види някоя постройка от петдесетте, напомняща за отминал блясък. Повечето обаче са съборени, заместени от недодялани рекламни послания, изписани на хелветика, шрифта на чистилището. Хелветика не е предназначен да навява на онзи, който го чете, приятни чувства, да подмамва клиента и да сгрява сърцето му. Надписите с този шрифт говорят, че бизнесът запада, че принтерът се нуждае от нова глава, че между другото, си останал на улицата.

Най-накрая Санта Моника. Тук сградите са по-спретнати, виждат се малки офиси, има места, откъдето можеш да си купиш японска храна и „Лондон Таймс“. Океанът и кеят помнят за времето, когато тук не е имало нищо. Отгоре са Палисейдс и натовареното Оушън Авеню, сетне започват хотелите и ресторантите. Човек има чувството, че някога това предградие е било самостоятелен град. Може би рибният пазар създава това впечатление, сякаш тук има причина за съществуването на селище. На някои места дори можеш да си помислиш, че тукашните жители са все още свързани с околната среда, а не идват просто за да преспят. Тук има магазини и кафенета, места, където можеш да се разхождаш, да прекарваш свободното си време. Можеш да живееш тук и да се почувстваш свързан с квартала като представител на някоя от старите фамилии. Всичко това, разбира се, е илюзия, но кое в Ел Ей не е мираж? Никой не иска да ходи на онези места, където наистина се чувства реалността. Реалността е за хората с пистолети и махмурлук. Реалността е нещо, с което не би искал да се сблъскаш. Лос Анджелис се смята за място, където мечтите се сбъдват, и може би наистина изглежда така, но в по-голямата си част това е заблуда. Ако застанеш на едно място, можеш да си представиш, че ще станеш филмова звезда — на друго можеш да почувстваш наближаващата си смърт. Знаеш, че това е илюзия, но въпреки това ти се иска да вярваш в нея.