Майкъл Смит - Избраниците

— Слушали сме я милион пъти — добави той.

— Защото е готина — изръмжа мъжагата. — Защото е, такова, тъй де… о, мамка му.

Камерата го показа в по-общ план, за да се види, че е изпуснал цигарата. Той изглеждаше покрусен.

— Мамка му! Сега трябва да почвам отначало. Мъча се с тази гадост цяла вечност. Мъча се да я свия, откакто съм се родил. Шибаният Томас Джеферсън я е започнал и ми я е оставил в наследство. Каза ми, че ако му я дам, ще ми подари къщата си. Аз му казах да си я завре отзад и че искам скапания джойнт. Цял живот го свивам. Като добър, верен поданик. А сега се скапа тотално.

— Тотално — повтори русата жена и се захили.

По такта на „Добро утро, звездна светлина“ майка ми се пресегна и взе цигарата от лапите на мечока. Хвана сръчно хартийката, подреди тютюна с показалец и посегна за марихуаната.

— Свий я, Флипър — изръмжа мъжагата, развеселен от този благоприятен ход на събитията. — Свий я, свий я.

Камерата показа цигарата в близък план, после отново се отдалечи. Джойнтът бе почти готов за пушене.

При тази гледка веждите ми направо хвръкнаха. Майка ми току–що бе свила цигара с марихуана!

— Пусни я — изскимтя мечокът. — Пусни за содомията. Хайде бе, Дон, Дони-Дон, пусни я бе, Дон, пусни я.

Майка ми продължаваше да пее.

Камерата се извъртя и баща ми излезе с нея от стаята. Пое по коридора. На пода лежаха купчина палта. Вляво имаше кухня, вдясно — стълбище. Това беше старата ни къща, в Хънтърс Рок. Обзавеждането бе съвсем различно от онова, което си спомнях, но разположението на стаите беше същото.

Баща ми прекоси коридора все така с камерата и се качи по стълбите. Изведнъж стана тъмно; отдолу се чуваше ревът на мечока:

— Содомия… фелацио… — без никакъв опит да се спазва мелодията.

Баща ми се качи на горния етаж, промърмори нещо. Тръгна отново и аз изведнъж се досетих къде отива. Отдолу вече не се чуваше нищо и аз долавях звука на дишането и стъпките му. Той отвори вратата на стаята ми.

Отначало беше тъмно, но постепенно успях да различа леглото до стената и себе си в него. Сигурно съм бил на около пет години. Виждаше се само част от главата ми и едната ми буза, малко от едното рамо в тъмна пижама. Стената бе в матовозелен цвят, килимът — зелен, каквито са били винаги.

Той остана така цели две минути, без да каже или да направи нещо. Просто държеше камерата и ме гледаше как спя.

Взирах се в телевизора със затаен дъх.

Звукът на записа се промени леко, сякаш на долния етаж е започнала друга песен. Сетне се чу тих шум, като стъпки по килима. Те спряха и аз разбрах, че сега и майка ми стои до татко. Кадърът се задържа върху детето в леглото, върху мен, още известно време. Сетне се премести леко наляво. Отначало си помислих, че си тръгват, но после осъзнах, че само извъртат камерата.

Обърнаха я на сто и осемдесет градуса.

Родителите ми гледаха право в обектива. Лицата им запълваха кадъра. Никой от двамата не изглеждаше пиян или замаян от наркотици. Имаха вид, сякаш се взират в мен от телевизора.

— Здравей, Уорд — каза нежно майка ми. — Чудя се на колко ли години си сега.

Тя погледна над камерата, вероятно към спящото дете.

— Чудя се на колко години си сега — повтори тя; гласът й звучеше малко тъжно.

Баща ми още гледаше в камерата. Беше може би пет или шест години по-млад от мен сега. Той също заговори, но без особена нежност:

— И се чудя какво е излязло от теб.

Образът изчезна. Някой дрънкаше пред вратата на стаята ми с количка.

Нямах сили да спра лентата. Не можех да помръдна.

Последната сцена също бе свалена от 8-милиметрова лента, но беше с още по-лошо качество. По екрана проблясваха неясни петна и точки. Така образите изглеждаха по-далечни.

Някой снимаше през стъклото на вагон. Отвън се виждаха размазани силуети на дървета. Чуваше се равномерно тракане на влак и някакъв шум, чийто произход не можех да определя.

В кадъра се показа лицето на майка ми. Изглеждаше още по-млада. Косата й бе по-къса. Гледаше през прозореца. Обърна се към камерата. Погледът й беше разсеян. Усмихна се леко. Операторът свали камерата.

Действието се пренесе рязко на някаква широка улица. Не можех да определя в кой град е; насочих вниманието си към колите и дрехите на няколкото минувачи. Автомобилите бяха елегантни, костюмите — не; жените носеха къси поли. Нямах представа за модата тогава, но предположих, че записът е правен в края на шейсетте. Имах чувството, че това е затишие пред буря.