Майкъл Смит - Избраниците

Камерата се движеше със скоростта на пешеходец. От време на време отляво в кадъра се появяваше тилът на майка ми, сякаш баща мм вървеше малко вдясно зад нея. Очевидно той снимаше. Улицата не беше особено интересна. Отдясно се намираше супермаркет, отляво — площадче. По дърветата имаше листа, но изглеждаха като в края на лятото. Баща ми държеше камерата на едно ниво, без да я мести нито надолу, нито настрани. Двамата вървяха мълчаливо. След малко пресякоха друга улица и навлязоха в една странична пряка.

Завиха отново. Тази улица бе малко по-тясна и сякаш се изкачваше стръмно. Майка ми се виждаше от раменете нагоре. Накрая спря.

— Тук става ли? — попита и се обърна.

Носеше черни очила. Камерата потрепери, сякаш баща ми е отделил око от окуляра, за да се огледа.

— Малко по-натам — рече той.

Те продължиха може би още една минута. След това пак спряха. Камерата се завъртя, колкото да покаже някакво възвишение. От двете страни на улицата се издигаха сгради. Обстановката изглеждаше ужасно позната. На долните етажи на постройките се виждаха реклами на магазини и ресторанти, но прозорците отгоре бяха като на жилищни сгради. Пред магазините стояха хора с шапки; други влизаха или излизаха. Оживен квартал около обяд.

Майка ми погледна камерата и кимна. Тя определяше. Правеше го с неохота.

По-късен момент през деня. Гледката бе малко по-различна, но от същия хълм. Сега сенките бяха по-дълги. Следобедът преваляше, по улиците нямаше много хора. Майка ми стоеше с отпуснати край тялото ръце. Някъде отзад се чуваше странно гъргорене и аз си дадох сметка, че наподобява шума, който бях чул във влака.

Камерата помръдна леко, сякаш баща ми бе протегнал ръка да докосне нещо. После майка ми пристъпи малко напред. Баща ми издиша шумно.

Сетне, седнал пред телевизора, аз издадох същия звук.

Майка ми държеше за ръцете две малки деца. Изглеждаха на една възраст и бяха облечени по подобен начин, макар че едното бе със синя блузка, а другото — с жълта. Бяха на не повече от година, може би на осем месеца, и едва се държаха на крачетата си.

Камерата ги хвана в едър план. Косата на едното бе подстригана късо, на другото беше малко по-дълга. Лицата им бяха еднакви.

Камерата отново се отдалечи.

Майка ми пусна ръката на едното дете. Онова с по-дългата коса, с жълтата дрешка и с малка жълта чанта на гърба. Тя клекна до другото и рече:

— Кажи сбогом.

Детето със синята дрешка я погледна недоверчиво, неразбиращо.

— Кажи сбогом, Уорд.

Двете деца се погледнаха. Сетне онова с по-късата коса, което трябваше да съм аз, погледна несигурно майка си. Тя вдигна ръката му.

— Кажи сбогом.

Тя размаха ръката ми, сетне ме вдигна и се изправи. Другото дете я погледна. Усмихна се и вдигна ръце. Не можех да преценя дали е момче, или момиче.

Майка ми тръгна по улицата.

Вървеше равномерно, без да бърза, но и без да се обръща. Камерата остана насочена към другото дете, докато баща ми се отдалечаваше след нея.

Детето оставаше все по-далеч и по-далеч. Не заплака — поне докато изчезна от поглед.

Сетне камерата зави зад някакъв ъгъл и то изчезна.

Записът свърши. Нямаше повече. След минута видеото се изключи. Аз продължавах да гледам празния екран.

Напипах дистанционното, превъртях назад, натиснах СТОП.

Дълго гледах неподвижния образ на детето, останало на улицата.

Прозорчето се отвори. През процепа проникна бледа светлина.

— Здрасти, скъпа — каза мъжът.

Сара не виждаше лицето му. По гласа му изглеждаше, че седи на пода точно над главата й.

— Здравей — отвърна тя, като се стараеше да говори колкото се може по-уверено.

Искаше й се да се свие в другия ъгъл, да се отдалечи, колкото е възможно, от него, но не бе в състояние да помръдне и на сантиметър. Опита се да звучи спокойно, сякаш изобщо не й пукаше.

— Как си днес? Все така побъркан, предполагам.

Мъжът се изсмя тихо:

— Внимавай да не ме ядосаш.

— Кой иска да те ядосва?

— Защо тогава ми говориш такива неща?

— Мама и татко ще умрат от притеснение. Уплашена съм. Имам причини да не съм учтива.

— Разбирам.

Той замълча. Секундите течаха. Сара чакаше.

Може би пет минути по-късно видя една ръка, протегната към лицето й.

Държеше чаша с вода. Без предупреждение той я наклони леко. Сара успя да отвори уста навреме и отпи колкото можеше. Ръката отново се скри.

— Това ли е всичко? — попита тя.

Имаше странно усещане в устата си, на чисто и мокро. Водата бе с такъв вкус, какъвто предполагаше, че има виното. Иначе възрастните нямаше да го задържат толкова в устата си, сякаш е най-прекрасното нещо, което са опитвали. На нея виното не й изглеждаше нищо особено.