Майкъл Смит - Избраниците

Той погледна часовника си:

— Няма да имам време. Може би малък проблем с простатата. Ще се видим в девет.

— Точно в девет. Аз идвам винаги навреме. Ти си този, който закъснява.

— Хайде, малката. Пазибожето да е с теб.

— И с теб, татко.

Тя затвори вратата и изчака баща й да потегли. Той й махна, сетне изчезна — погълнат отново в света на хора, които купуваха думи на килограм и не знаеха какво искат. Докато го гледаше, Сара си даде сметка за едно — бизнесът нямаше да завърти и нейната глава.

Саян, разбира се, не беше под лампата.

Сара се бе престорила, че я вижда, за да отпрати баща си. След десет минути, когато джиесемът й иззвъня, приятелката й още я нямаше.

Сара вдигна телефона. Беше Саян.

Обаждаше се от колата на майка си на Сънсет Булевард и се отегчаваше до смърт. Чуваше се и гласът на майка й, която ругаеше някакъв автомонтьор. При вида на двете в главата на горкия човек сигурно се прожектираха сцени от порнофилм. Сара се надяваше да си дава сметка не само за факта, че фантазиите му няма да се реализират, ами и че тежко ще си изпати, ако не поправи колата на момента.

Саян нямаше да дойде навреме. Така Сара изпадаше в затруднено положение. Баща й сигурно още не се беше прибрал, а когато влезе вкъщи, веднага щеше да хване телефона и да се обади на партньора си Чарлс Ван за някакво доработване на проекта. На следващия ден предстоеше доста разгорещено обсъждане на закуска с безкофеиново кафе и омлети с ниско съдържание на холестерол. Тя знаеше, че баща й се бои от този тип срещи повече от всичко на света, защото никога не закусваше и мразеше да се преструва, че яде сутрин, като човърка хляба или дрънка с приборите. Сара не искаше да го стресира допълнително, още повече че малката й сестра, Мелани, вдигаше достатъчно шум.

Затова реши изобщо да не се обажда. До срещата за връщане оставаха по-малко от два часа. По алеята имаше предостатъчно магазини за разглеждане, много от които все още бяха отворени. Можеше да си вземе капучино и просто да седне някъде. Да се разходи из „Антрополъджи“ и да потърси подаръци. Да послуша музика в „Барнс и Нобъл“, в случай че имаха нещо ново. Дори да седне в закусвалнята и да си вземе салата. Трябваше просто да се яви навреме на срещата и тогава (в зависимост от настроението му) или да каже на баща си, че Саян не е дошла, или да се престори, че всичко е минало нормално.

Обади се на Саян, за да се увери, че госпожа Уилямс няма да позвъни на майка й и така да развали плана. Не успя да се свърже, което означаваше, че колата вече е в движение и е попаднала на място, където няма покритие. Сара беше сигурна, че ако майка й е уведомена, резултатът щеше да е вече налице. Над главата й щяха да кръжат хеликоптери, Брус Уилис щеше да се спуска към нея по стоманено въже…

Тя изпрати съобщение на Саян, сетне влезе в „Старбъкс“. Хрумна й, че няма нужда да се измъчва само със салата, както правеха обикновено, защото пазеха диета двайсет години преди да им се наложи. Можеше да си вземе хамбургер. Голям, огромен, грамадански хамбургер със сирене. И пържени картофи.

Помисли си, че може би точно това означава да си пораснал, и й се стори доста интересно.

Вече привършваше капучиното и „Маниаците“ ревяха последната си песен за това завъртане на диска, когато от книжарницата излезе висок мъж.

Направи няколко крачки, сетне спря и погледна небето. Все още не беше нощ, но се стъмваше. Той бръкна в джоба си, измъкна кутия цигари и опита да извади една, без да оставя очевидно тежкия плик, който носеше. Помъчи се известно време, без да подозира, че Сара го наблюдава. Тя се замисли, че на негово място би пуснала плика, но това очевидно не му беше хрумнало.

Накрая той се ядоса, приближи се до фонтанчето и остави плика на ръба му. След като запали цигарата, сложи ръце на кръста си, огледа се и най-после я забеляза.

— Здрасти — поздрави я той с мек и весел глас.

Вече от по-близо тя прецени възрастта му на около четирийсет, може би малко по-малко. Не беше сигурна откъде й дойде наум, тъй като зад главата му светеше лампа и тя не виждаше много добре лицето му. Той просто бе от този тип по-възрастни мъже.

— Я повтори.

— Ъ… здрасти.

Тя кимна дълбокомислено:

— Сигурно си англичанин.

— О, Боже, толкова ли личи?

— Ами да, по говора ти.

— О! Разбира се. — Той дръпна от цигарата и огледа пейката. — Имаш ли нещо против да седна до теб?

Сара вдигна рамене. Това бе добър отговор. Така не казваше нито да, нито не. Беше й все едно. Пейката бе достатъчно дълга. Тя и без това след малко щеше да тръгва, за да си вземе салата. Или хамбургер. Все още не беше решила.