Майкъл Смит - Избраниците

На по-широкия път успя да развие по-голяма скорост и скоро видя задните фарове на лексуса. Настигна го на една права отсечка след Хардсбъро, където шосето минаваше покрай спокойно езеро, отразило небето като огледало.

Занд примигна с фаровете. Не получи отговор. Приближи, отново присветна. Този път лексусът увеличи леко скоростта. Занд също даде газ; видя как Нина се обръща. Каза нещо на шофьора, но той не намали.

Занд настъпи педала докрай и ги задмина, пресече им пътя, сетне натисна рязко спирачки. Изскочи от колата, преди двигателят да е замлъкнал, Филдинг — също; вече вадеше ръката си изпод сакото.

— Върни го на място — предложи Занд.

— Майната ти!

Агентът стисна пистолета с две ръце. Междувременно Нина слезе от другата страна на колата, като внимаваше да не нагази в калта.

— Предупреждавам те — изръмжа Филдинг. — Изчезвай веднага.

— Всичко е наред — опита да го успокои Нина. — По дяволите, обувките ми станаха на нищо!

— Как не! Той се опита да ни изхвърли от пътя.

— Може би просто е искал да си поговорим. В тази пустош човек се чувства самотен.

— Да говори на оная ми работа. Ти… я ръцете на капака!

Занд остана неподвижен, докато Нина излезе от калта на асфалта.

— Мислиш ли, че е той? — попита.

— Щях ли да дойда, ако не мислех?

— Никога не съм те разбирал. Само ми отговори на въпроса.

— Абе я веднага слагай ръцете си върху капака на колата! — закрещя Филдинг.

Предпазителят на пистолета му изщрака.

Занд и Нина го изгледаха. Агентът бе побеснял. Нина извърна очи към шосето, където голям бял форд минаваше съвсем бавно, за да могат пътниците му да видят добре езерото на последната дневна светлина.

— Спокойно — посъветва го тя. — Нали не искаш да се обясняваш после пред началниците?

Филдинг хвърли поглед назад. Видя колата, която бе спряла на стотина метра от тях. Свали пистолета.

— Някой ще ми каже ли какво става тук?

Нина поклати бавно глава и отново се обърна към Занд:

— Сигурна съм, Джон.

— Защо си тук тогава?

Тя вдигна рамене:

— Не знам. Не би трябвало да идвам, камо ли да говоря с теб. Защо не се поразходим?

Занд погледна към езерото.

На места водната повърхност бе черна, на други — бледо-сива. На отсрещния бряг имаше полянка и дървена барака. Постройката не изглеждаше предварително сглобена конструкция — по-вероятно някой бе седял до късно, за да проектира идеалното място за почивката си. За пореден път на Занд му се прииска да живее нечий чужд живот. Може би живота на собственика на тази барака. Или на някой от туристите с ярки анораци, които съзерцаваха езерото и гората зад него.

Накрая кимна.

Нина се приближи до Филдинг и заговори. След малко агентът прибра пистолета.

Когато Занд отмести поглед от езерото, агентът седеше спокойно в колата си.

Нина чакаше при неговия автомобил с дебела папка в ръка.

— Казах му, че ще се върна с теб — рече.

Когато тя се качи в колата му, Занд се приближи до лексуса. Филдинг го изгледа с непроницаемо изражение и запали двигателя. Сетне смъкна стъклото и каза:

— Този път ти се размина.

Занд се усмихна. В изражението му нямаше нито следа от веселие.

— Този път ще ти простя.

Филдинг настръхна:

— Какво означава това?

— Означава, че ако пак се срещнем и пак насочиш пистолет към мен, в някое хубаво езеро ще плуват парченца от федерален агент. И изобщо няма да ми пука дали ще се отрази на екосистемата.

Занд се обърна, оставяйки агента с отворена уста.

Сетне Филдинг се окопити, даде газ и изпод гумите му хвръкнаха камъчета. Отмина с пълна скорост, като забави само за да покаже среден пръст на другия мъж.

Когато Занд се качи в колата си, Нина седеше със скръстени ръце, вдигнала вежди.

— Все същият гений в общуването си — отбеляза. — Може би трябва да водиш курсове или да напишеш книга. Наистина. Това е талант. Не го дръж само за себе си, сподели го с другите хора.

— Нина, я млъквай.

Върнаха се до Пимонта. По пътя не проговориха. Нина седеше с папка в скута. Когато стигнаха в градчето, нощта се беше спуснала и пред няколко къщи се бяха появили още коли. Много прозорци светеха. Той спря пред хотела и изключи двигателя. Не понечи да отвори вратата, затова и Нина остана на мястото си.

— Още ли си гладен? — попита тя.

В колата започна да става студено. Две двойки минаха покрай тях на път за ресторанта, нетърпеливи да получат вечерята си.

Той се размърда, сякаш излизаше от дълбок размисъл.