Майкъл Смит - Избраниците

Изведнъж станах раздразнителен и се натъжих, върнах се в хола, за да си взема телефона от масичката. Кръстът ме болеше, вероятно от седенето на неудобното кресло.

Креслото. Може би заради различния ъгъл, под който светлината падаше върху него, или защото умът ми се беше попрояснил, но сега възглавничката ми изглеждаше малко странно. Пъхнах бавно апарата в джоба си и се взрях намръщено в креслото. Възглавничката определено бе издута по средата. Протегнах ръка и я опипах внимателно. Отдолу имаше нещо твърдо.

Може би баща ми я беше дал за претапициране или я бе напълнил с нещо. Камъни най-вероятно. Изправих се, готов да забравя за нея и да си тръгна. Махмурлукът ми бе попреминал. Изведнъж нещо друго привлече вниманието ми.

Има различни начини за подреждане на предметите, особено ако са големи. Много хора не го разбират. Те просто слагат мебелите си където им падне, без да се замислят, или ги поставят все покрай стените, разполагат ги под прав ъгъл или така, че всеки да може да вижда телевизора. Баща ми бе привърженик на последния начин и винаги вдигаше скандал, ако някой ги размести. А сега креслото му изобщо не си беше на мястото. Не бе отместено много и вероятно никой друг нямаше да го забележи. Стоеше под твърде необичаен ъгъл спрямо останалите мебели, сякаш само за себе си. Просто изглеждаше не на място.

Клекнах пред него, разгледах закрепването на възглавничката за седалката. Мястото бе покрито с износена избеляла дантела. Хванах единия й край и я дръпнах. Тя се смъкна лесно и отдолу се показа процеп, който изглеждаше, сякаш някога е бил зашит.

Бръкнах вътре. Напипах някаква суха, скърцаща материя, вероятно парчета стиропор. В средата имаше твърд предмет и аз го извадих.

Беше книга. Джобен формат, сравнително нова на външен вид, от трилърите, които майка ми взимаше от близката будка за вестници и прочиташе за един следобед. Не изглеждаше да е четен. Гърбът на книгата не беше измачкан, а майка ми нямаше навика да ги пази. Нещо не се връзваше.

Прелистих я. В средата бе пъхнато листче. Извадих го. Съдържаше само един ред, с почерка на баща ми:

„Уорд, не сме мъртви.“

Планински поток в Южен Върмонт, бистрата и студена вода се пени около белите кръгли камъни в стръмната долина. Дърветата сякаш достигат с върхарите си небето. Листата на земята приличат на натрошени разноцветни крушки и са поръсени с тънък слой сняг. От двете страни на потока, свързани от два петдесетметрови каменни моста, лежи селището Пимонта. То има може би десетина къщи, използвани само през лятото или напълно изоставени. До една от тях стои стар буик с цвят на буреносен облак. В някои от съседните дворове също има коли, чийто плачевен вид подсказва, че собствениците им имат по няколко деца и поне по едно куче. Цари пълна тишина, ако не се смята ромонът на водата, който се е превърнал в неразделна част от пейзажа. От няколко комина се точат струйки дим, включително от комина на „Пимонта ин“, спретнато хотелче, което е почти пълно в тази последна седмица на зеления сезон.

На един от мостовете стои мъж, облегнат на парапета и загледан в пенещите се води. Казва се Джон Занд. Висок е около метър и осемдесет и носи дебело палто. Дрехата подчертава широките му рамене. Той има вид на човек, който е в състояние да носи два тежки куфара дълго време или да удари някого наистина силно. И двете предположения са верни. Косата му е къса и тъмна, чертите му са сурови, но правилни. Лицето му е обрасло с двудневна брада. Последната седмица той е бил гост на хотелчето, в малък, скъп и удобен апартамент, състоящ се от спалня, баня и неголям хол с камина. Прекарвал е времето в разходки из планината, избягвайки маркираните пътеки, осеяни с предупредителни знаци, че има мечки. От време на време се е натъквал на остатъците от горски колиби, сега само купчини стари греди сред храсталака. Тези места, до които някога са водели добре отъпкани пътеки, тънат в забрава. Странно нещо са това пътищата: превръщат едни местности в често посещавани обекти, а други — в никому неизвестни затънтени кътчета.

Занд обича да посещава такива места и да си представя как са изглеждали. След това продължава през гората, докато се измори и стане време да се прибира в хотела. Вечер седи в уютното фоайе, като учтиво отбягва опитите на другите гости и собствениците да го заговорят. Книгите в малката библиотека говорят за изолация и оглупяване. За последните две седмици може би четирийсетина души са го поздравили с леко кимване, без да научат името му или да запомнят добре лицето му.