Майкъл Смит - Избраниците

— Ти решавай.

Тя опита да звучи небрежно:

— Моята е лесна.

— Не, тук не е. Вечерята се сервира между шест и половина и девет. Ако не ядем сега, ще чакаме до сутринта. Закуската е между седем и осем и е малка.

— Какво? Няма ли откъде да си купиш сандвич, ако изгладнееш междувременно?

Занд се обърна към нея и този път усмивката му изглеждаше малко по-искрена.

— Май не си свикнала с тукашните порядки.

— Не и слава Богу. Там, откъдето идвам, човек може да яде, когато си поиска. Плащаш и получаваш храна. Хем е модерно, хем удобно. Толкова ли отдавна си се отделил от цивилизацията, че си забравил?

Той не отговори. Тя изведнъж пусна папката на земята, отвори вратата и заръча:

— Чакай тук.

Занд остана вътре, а тя се насочи уверено към ресторанта.

Гладът, който беше чувствал след еднодневното ходене, бе изчезнал. Той изпитваше студ, отвън и отвътре. Не беше свикнал да общува с хора, които го познават толкова добре, и се чувстваше неловко. Бе пътувал твърде дълго и не говореше почти с никого. За дълги периоди от време не мислеше почти за нищо, беше загубил всякаква връзка с предишния си живот. Идването на Нина бе променило всичко. Искаше му се да си беше тръгнал един ден по-рано, така че тя да не го завари. Занд обаче добре познаваше упорството й. Тя нямаше да се откаже, щом си бе наумила да го намери.

Той погледна папката на земята. Беше дебела. Не изпитваше желание да я докосне, камо ли да чете съдържанието й. По-голямата част му беше известна. Останалото сигурно не се различаваше много. Самата мисъл за това го изпълваше с ужас.

Навън се чу звук от затваряне на врата. Нина се приближаваше откъм ресторанта, носеше нещо. Той слезе. Навън бе станало по-студено, небето беше оловносиво. Прехвърчаше сняг.

— Боже мили! — възкликна тя сред облак пара от дъха й. — Май беше прав. Готвят само по поръчка. Все пак успях да взема това. — Държеше бутилка ирландско уиски. — Имах късмет.

— Вече не пия.

— Е, аз пия. Ти, ако искаш, само гледай.

Тя отвори вратата и взе папката. Занд забеляза, че проверява положението й на пода, сякаш искаше да види дали я е отварял в нейно отсъствие.

— Нина, защо си тук?

— Дойдох да те спася. Да те върна в света на живите.

— А ако не искам?

— Ти вече се върна. Просто още не го знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Джон, тук е по-студено от гроб. Хайде да влезем. Сигурна съм, че можем да се любуваме на пейзажа и през прозореца.

За своя изненада той се засмя:

— Много командваш.

Тя поклати глава:

— Нали знаеш, когато преспиш с една жена, тя получава правото да те командва цял живот.

— Дори сама да си го е поискала и после да те е изритала?

— И в двата случая ти не се съпротивляваше особено, доколкото си спомням. В коя от тези бараки пребиваваш?

Той кимна и тя се насочи към указаната страна. След като още веднъж обмисли възможността да се качи в колата и да отпътува, той я последва.

Занд се зае да пали камината, а Нина седна на едното от изтърканите кресла и качи краката си на масичката. Заоглежда стаята: безвкусните избелели килими, долнопробните мебели, картините, които биха се харесали само на хотелиер. Дъските на пода бяха боядисани в кремаво, а в една ваза на няколко сантиметра от краката на Нина имаше букет диви цветя.

Тя се усмихна. Погледна към камината. Огънят пращеше, готов да погълне дървата. Отдавна не беше виждала истински пламъци. Напомниха й за ваканциите като дете; потръпна.

Когато Занд се върна. Нина отвори бутилката и наля в две чаши. Той остана нрав още малко, сякаш не искаше да се поддава на изкушението, но после все пак зае другото кресло. Стаята бавно започна да се затопля.

Нина вдигна чашата си с две ръце и го погледна над ръба й.

— И така, Джон… как я караш?

Той се взираше право пред себе си, без да я поглежда.

— Просто ми разкажи без общи приказки, Нина.

Три дни по-рано едно момиче на име Сара Бекър седеше на една пейка на алеята покрай Трета улица в Санта Моника, Калифорния. Слушаше минидиск на дискмен, подарък за четиринайсетия й рожден ден. Беше отпечатала малък етикет с името и адреса си на принтера у дома и го бе залепила от задната страна на дискмена с прозрачно тиксо, за да не се изтрият буквите. Макар че не й харесваше да разваля външния вид на сребристото апаратче, по-лошо щеше да е, ако го изгуби. По-късно, когато полицията намери дискмена, се оказа, че слушала албума „Дженърейшън терористс“ на една английска група, наречена „Маник стрийт причърс“. Феновете им ги наричаха за кратко „Маниаците“. Съставът не беше много популярен в училището й и това бе една от причините да ги слуша. Всички други си падаха по лигави поп принцеси и скучни момченца или тресяха глави под нечленоразделния рев на някои диваци. Сара предпочиташе музика, която звучеше поне малко смислено. Предполагаше, че е заради възрастта й. На четиринайсет човек вече не е дете. Не и в тези времена. Не и в Лос Анджелис. Не и през 2002 година. Доста дълго трябваше да убеждава в това родителите си, но накрая дори и те го проумяха.