Джон Нанс - Насрещен вятър

— Исках да ти кажа, Линда, но…

— Юридически ли е колежът? Право ли ще преподаваш? — попита сдържано тя, полагайки усилия да се овладее.

Той поклати глава.

— Общообразователен курс. Търговско право.

Тя го пусна и се отдръпна с пламнали очи.

— Точно това преподаваш и тук! Ако беше… ако се канеше да започнеш отново юридическата си кариера…

— Все още мога да практикувам в Тексас. Възстановиха ми правата.

— Но… защо в Канзас, щом не е заради правото? Разбери, Джей, не искам да се местя, тук ми харесва… — Внезапно Линда ахна и вдигна ръка към устата си. — О, боже, ти… ти ме зарязваш, нали? — възкликна тя и го прониза с поглед.

— Не, аз… това е ужасна дума, Линда. Просто… взехме да ставаме прекалено близки.

— О? — враждебно изрече тя. — Прекалено близки? Какво точно означава това? Може би както преди малко? От физиологична гледна точка не ми се вярва да бием този рекорд!

Той наведе глава.

— Линда, ти значиш много за мен.

— Тогава… защо ?

Няколко секунди Джей продължи да се взира в пода, движейки безпомощно пръсти. Сякаш цяла вечност мина, докато най-сетне вдигна глава.

— Защото не мога да я прогоня от мислите си, когато те прегръщам. Едва ли някога ще успея да се освободя. Не ти трябвам такъв.

Тя смъкна халата, замери го и тръгна гола към спалнята да си събере дрехите. Яростен и обиден, гласът й продължаваше да кънти през отворената врата:

— Мътните да те вземат, Джей! Ти изобщо нямаш представа какво ми трябва.

Тя изчезна зад преградната решетка, сетне отново дотича, грабнала сутиен и малка рамка с фотография на руса жена върху планински склон. Вятърът развяваше косата й, а унесените очи гледаха към нещо далечно и незнайно встрани от обектива.

— Дръж! — изръмжа Линда и блъсна рамката върху гърдите му. — Адски съжалявам, че е мъртва, Джей! Наистина! — Беше стиснала гневно зъби и от очите й бликаха сълзи. — Но знаеш ли какво? Ако щеш вярвай, още си жив и имаш толкова много за даване! По дяволите!

Тя се завъртя и пак изтича в спалнята, а гневните думи продължаваха да се сипят.

— Ти не си виновен за нейната смърт, Джей! Дал си й всичко. Но отговаряш за собствения си живот и ако не го изживееш, никой не може да ти помогне!

Джей бавно пристъпи към вратата на спалнята.

— Линда, моля те…

Линда се обърна.

— Недей да ме линдосваш! По дяволите, Джей! — Тя набързо обу гащичките и джинсите, закопча блузата, пъхна сутиена в сака си и нахлузи обувките. — Слушай, ако един ден решиш, че в този живот има и нещо друго, освен да клечиш на гроба й и да плачеш, обади ми се. Може още да съм на разположение. А може и да не съм.

— Просто ми е нужно още малко време — каза той.

— Не! Нужна ти е привързаност. Към живота. Към определен град и колеж. Може би към някоя нещастна жена, която от месеци ти се хвърля на врата, топли ти леглото и… и… те обича!

Тя се помъчи да удържи риданията, но не успя.

— Толкова съжалявам, Линда.

— И аз — каза след малко тя, бършейки мокрото си лице с хартиена кърпичка.

Той изпрати Линда до изхода и задържа вратата, когато тя я дръпна с всичка сила и се завъртя към него.

— Може и да съм била влюбена в теб, Джей, но не мога да живея в компанията на призрак. Трябваше да си падна по някой прост каубой със стар пикап и мозък колкото на пиле. Поне щях да зная, че няма да ме зареже до следващото родео.

Тя издърпа вратата от ръката му и я затръшна. Джей я чу как влиза в колата си. Писъкът на рязко потеглящи гуми се смеси с телефонен звън.

Джей бавно се върна към кухнята, опитвайки се да не обръща внимание на телефона. Искаше му се да знае как да открива утеха в бутилката, когато животът стане мъчителен. Но открай време мразеше пиянството. То не решаваше нищо. На сутринта болката пак се завръщаше, само че съпроводена от махмурлук.

Накрая той грабна слушалката, за да сложи край на звъненето.

— Да!

— Джей? Джей Райнхарт?

Гласът му се стори смътно познат.

— Да. Кой се обажда?

— Твоят бивш старши съдружник и работодател, Джей. Джон Харис.

В главата на Джей избухна водопад от разтърсващи спомени.

— Господин президент ! Какво… Искам да кажа…

— Вече отдавна не съм в Белия дом, Джей. Наричай ме просто Джон, ако обичаш.

— Да, сър… Джон. Как си?

— Същото щях да те питам и аз, Джей. Карън добре ли е?

От името на мъртвата му съпруга по жилите на Джей препусна вълна адреналин.

— Не, Джон… не е добре.

— Какво има?

Той преглътна мъчително, преди да отговори. Би трябвало да спести на Джон Харис отговора, но в изричането на истината имаше някакво извратено удоволствие, сякаш си отмъщаваше на света за нейната несправедлива смърт. Знаеше много добре какво смущение предизвиква у събеседниците.