Джон Нанс - Насрещен вятър

Тя настоя да се сменят при първото спиране и Джей колебливо прие. Майкъл спря колата и Шери се премести, забелязвайки как Джей й хвърли благодарен поглед, преди да заеме предната седалка. Майкъл отново натисна газта със самочувствието на автомобилен състезател.

— Винаги ли карате така в Дъблин? — попита задавено Джей, след като сърцето му бе подскочило в гърлото при една близка среща с насрещен камион.

— Как, Джей? — попита невинно Майкъл и Джей се отказа да разисква темата.

Четирите съдилища задължително влязоха в обиколката, макар че в момента вратата беше затворена.

— Утре ще гледате колкото ви се иска — обеща Майкъл, сякаш ставаше дума за някаква радостна перспектива.

Сетне той отново подкара колата с безумна скорост покрай Тринити Колидж, Дъблинския замък и О’Конъл стрийт, „наречена с името на патриота, а не на нашия скапан съдия“, както обясни Майкъл, докато взимаше поредния завой със свръхзвукова скорост, или поне такова чувство имаше Джей.

— Виждате ли онази бронзова статуя там? — попита той, протягайки безразсъдно показалец навън през стъклото, докато колата прелиташе покрай грамадната фигура на гола русалка, изтегната блажено сред струите на голям фонтан. — Повечето дъблинчани не показват на туристите тия неща, но аз смятам, че те са част от нашата култура. Казват, че това била богинята на река Лифи, или нещо такова. Вече съм забравил историята. Ние я наричаме простичко „Флузи в джакузито“.

Майкъл направи обратен завой със сръчността на пилот изтребител и отново подкара на юг, към центъра, после отби надясно покрай южния бряг на реката и докато отминаваха някаква гара, отново размаха показалец навън.

— За нас, дъблинчаните, това е нещо като Мека — обяви той, сочейки пивоварната „Гинес“. После печално добави: — Вече не правят туристически обиколки из предприятието, но все още черпят безплатно туристите. И знаете ли, до портата на пивоварната бирата наистина е по-вкусна, отколкото където и да било другаде.

— Чувал съм го — избъбри с усилие Джей, вкопчил до болка пръсти в седалката. Когато се озърна към Шери, видя, че и тя прави същото, а очите й са с един размер по-широки от обичайното.

— Е, така си е, няма лъжа. Пил съм този еликсир къде ли не, но се кълна, че можеш безпогрешно да определиш направлението към Дъблин, като опитваш къде бирата е най-сладка.

И Майкъл погледна назад, за да види дали го слушат.

— Вярно ли е, че в някогашните реклами са обявявали „Гинес“ едва ли не за лекарство? — попита Джей.

Майкъл извърна глава и се ухили.

— Как тъй „обявявали“, момко? Бирата наистина е полезна. Тукашните доктори дори я предписват на кърмачки.

— Какво? — разсмя се Шери. — Давате на кърмачетата по половинка дневно?

— Не, не, Шери. Даваме на кърмачките , за да имат повече мляко.

— Само в Ирландия — пак се разсмя тя.

След малко влетяха в един гараж западно от района Темпъл Бар. Джей се извлече от предната седалка, помогна на Шери да слезе и двамата последваха Майкъл към една кръчма, наречена „Бронзовата глава“, от която се виждаха Четирите съдилища на другия бряг на Лифи. Опушена, шумна и тясна, кръчмата бе претъпкана с клиенти от юридическото братство. Преди да бутне вратата, Майкъл се завъртя и обяви, че това е една от най-старите кръчми в Дъблин, а местните адвокати я смятат за своя „библиотека“.

— Това достопочтено заведение е отворило врати още през седемнайсети век — добави той.

— Библиотека ли?

— О, значи не съм ви споменал за библиотеката? В Четирите съдилища използваме вместо кабинети главната юридическа библиотека. Утре ще ви покажа. Много е стара. Вътре допускат само адвокати, а вие може да стоите отвън и да надничате. Струва си да видите как се мъчим да си закрепим перуките, когато ни викнат да се явим пред съда.

Откриха свободна масичка в дъното и Майкъл поръча тъмен „Гинес“, като го обяви за национално питие, когато трите халби пристигнаха с великолепни корони от кафява пяна.

— А сега да се споразумеем, ако нямате нищо против. Никакви приказки за утре.

— Подкрепям идеята — каза Джей и се почувства почти спокоен. Очите му жадно погълнаха кротката усмивка на Шери, която кимна одобрително.

— Много обичаш този град, нали, Майкъл? — попита Шери, но заради шумотевицата й се наложи да повтори въпроса.

— Дума да няма, обичам го, особено откакто светът се промени толкова много. Преди по-малко от петнайсет години бяхме все същата малка бедна страна на факти и фантазии, на хора с храбри сърца и празни джобове, сетне изведнъж светът ни откри. И ето… огледайте се. Днес се наричаме „келтските тигри“. И дори казваме: келтският тигър пристигна. Благоденствието приижда, а ние се щипем, за да повярваме, и постепенно привикваме с представата за една икономически силна Ирландия. Представете си само! Напоследък приемаме емигранти в Ирландия, можете ли да го повярвате?