Ричард Леймън - Къщата на Звяра

Дона внимателно си проправи път по хлъзгавия насип. Предният калник на маверика се беше забил в канавката. От процепите на предния капак със свистене излизаше пара. Дона пропълзя по капака, слезе от другата страна и се изкачи по наклона до вратата на Санди. Помогна на детето да слезе. Заедно се плъзнаха и спуснаха до дъното на канавката.

— Сега — каза Дона, като се опита гласът й да прозвучи бодро, — дай да видим какви са пораженията ти.

Санди извади карираната си блуза и я повдигна. Дона приклекна и свали дънките на момичето. През корема й минаваше широка червена рязка. Кожата на таза изглеждаше нежна и ожулена, като че ли с шкурка бяха свалени няколко слоя.

— Сигурно много щипе.

Санди кимна с глава. Дона започна да й вдига дънките.

— Трябва да отида на едно място.

— Избери си някое дърво. Чакай малко — тя се изкачи до колата и взе от жабката кутия с книжни кърпи. — Ето, можеш да използваш това.

Санди тръгна с кутията в едната ръка, а с другата придържаше дънките си. Вървеше по дъното на канавката. Изчезна в мъглата.

— Хей, намерих една пътека! — извика тя.

— Не се отдалечавай.

— Само малко по-нататък.

Дона чуваше как краката на дъщеря й шумно стъпват върху горския килим от изсъхнали клони и борови иглички. Стъпките й заглъхваха.

— Санди! Не отивай по-далече.

Стъпките спряха или пък напълно заглъхнаха в далечината и се сляха с останалите шумове на гората.

— Санди!

— Какво? — прозвуча раздразнено, но гласът й идваше от далече.

— Можеш ли да намериш пътя обратно?

— Стига, мамо.

— Добре, добре.

Дона се облегна назад и се подпря на колата. Потрепери от студ. Блузата й беше твърде тънка за това време. Реши да изчака Санди и след това да вземе якетата от задната седалка. Не искаше да мръдне от мястото си, докато не се върне детето. Тя чакаше, взирайки се в сивото мляко, където беше изчезнала Санди.

Изведнъж, вятърът разкъса мъглата.

— Това ходене до „кенефа“ продължи много дълго — каза Дона.

Санди не отговори, нито помръдна.

— Какво има, миличко?

Тя просто стоеше там, над канавката, неподвижна и безмълвна.

— Санди, какво става?

Дона почувства как я полазват студени тръпки по врата и рязко обърна главата си назад. Зад нея нямаше нищо. Обърна се отново към Санди.

— За бога, какво се е случило?

Дона хукна. Затича се към вцепенената, безмълвна фигура, която стоеше на края на гората. Тичаше през сивата неясна мрачина. Когато мъглата се разреди, видя как силуетът на дъщеря й се изкриви, докато накрая, на разстояние три-четири метра, от Санди не остана нищо, а само една борова фиданка, висока метър и двадесет.

— О, господи — промърмори Дона и силно изпищя. — Санди!

— Мамо — чу се далечен глас. — Мисля, че се загубих.

— Не мърдай.

— Няма.

— Не мърдай. Стой там, където си! Идвам!

— Побързай!

Една тясна пътечка през боровете като че ли водеше в посоката на гласа. Дона забърза по нея.

— Санди! — извика тя.

— Тук съм.

Гласът сега идваше от по-близо. Дона тръгна бързо натам, като се оглеждаше в мъглата. Прескочи един паднал бор, който препречваше пътя й.

— Санди?

— Мамо!

Гласът й този път се чуваше съвсем наблизо, някъде отдясно.

— Добре, почти стигнах до теб.

— Побързай.

— Още една минутка — Дона пристъпи встрани от пътеката и се промъкна между влажните клони, които я отблъскваха назад. — Къде си, миличка?

— Тук съм.

— Къде по-точно?

— Тук!

— Къде?

Преди момичето да успее да отговори, Дона се промъкна през гъсто сплетените клони и я видя.

— Мамо!

Тя притискаше розовата кутия с книжни салфетки до гърдите си, като че ли искаше да се защити от нещо.

— Въртях се в кръг — обясни момичето. Дона я прегърна.

— Всичко е наред, скъпа. Успокой се. Свърши ли си работата?

Тя кимна.

— Добре тогава, да се връщаме в колата.

Стига да можем да я намерим , помисли си тя.

Но се ориентира към пътеката без никакви проблеми, а тя ги отведе до откритото пространство над канавката. Дона мина с наведени очи покрай боровата фиданка, която й беше заприличала на Санди. Знаеше, че е глупаво, но мисълта да я погледне я плашеше. Ами ако отново й заприлича на Санди или на някой друг — непознат или на него самия?

— Не ставай луда — каза Санди.

— Аз ли? Не съм луда.

— Приличаш на луда.

— Така ли? — тя се усмихна.

След това двете слязоха по наклона на канавката.

— Точно си мислех… — каза Дона. — За татко?

Опита се да запази спокойствие. Не възкликна, нито стисна внезапно ръката на дъщеря си, нито пък изненадано обърна глава към детето. С глас, който звучеше много спокойно, тя каза: