Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Всичко е наред — каза тя. — Виж. Той е повален на земята.

— Преструва се, мамо. Ще ни хване!

Дона висеше на вратата, с единия си крак беше стъпила върху хлъзгавата трева, и гледаше мъжа. Ръцете и краката му бяха разперени по странен и комично уродлив начин. Беше в безсъзнание или мъртъв.

Дали не се преструваше?

Тя прибра крака си в колата, затвори вратата и я заключи.

— Добре. Ще останем тук.

Момичето въздъхна и се снижи на пода, пред предната седалка.

Дона успя да й се усмихне.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Студено ли ти е?

Още веднъж кимна. Дона се обърна и протегна ръка към задната седалка. Взе якето на Санди, след това своето.

Сгушена на седалката и облегната на предната дясна врата, Санди се зави цялата и остави непокрито само лицето си.

Дона облече синьото си яке.

Мъжът навън лежеше неподвижен.

— Почти се здрачи — прошепна Санди.

— Да.

— Той ще се върне за нас, когато стане съвсем тъмно.

— Нужно ли е да говориш такива неща?

— Извинявай — каза момичето.

— Освен това, едва ли ще се върне. Мисля, че е ранен.

— Преструва се.

— Не знам.

Дона беше облегнала брадичката си на волана и наблюдаваше непознатия. Гледаше дали ще раздвижи ръка или крак, дали ще помръдне главата си, дали ще отвори очи. След това се опита да види дали диша.

При падането фланелата под разкопчаното му яке се беше вдигнала и оголила корема му. Тя го огледа внимателно. Като че ли не се движеше, но разстоянието беше голямо, така че можеше да не забележи някое повдигане или спадане на гръдния кош, дори и мъжът да дишаше.

Особено при това окосмяване.

Сигурно целият е покрит с косми — от главата до петите. Не, главата беше обръсната. Дори темето. На върха имаше нещо като едва набола тъмна четина, като че ли не я беше бръснал от няколко дни.

Трябва да си обръсне корема , помисли си тя.

Погледна го отново. Пак не можа да забележи никакво движение.

Сивите му панталони се бяха смъкнали до таза и разкриваха ластика на долното бельо. Беше обут в широки долни гащи. На райета. Дона погледна към краката му. Маратонките бяха мръсни и закрепени със скоч.

— Санди?

— Ммм.

— Стой Вътре.

— Какво правиш? — гласът на детето беше изпълнен със страх.

— Излизам за секунда.

— Недей!

— Нищо не може да ни направи, миличка.

— Моля те!

— Мисля, че е умрял.

Тя отвори колата и слезе внимателно. Заключи вратата. Провери я. Като се държеше за колата, за да пази равновесие, тя слезе по насипа. Застана над мъжа. Той не помръдна. Закопча якето си и клекна до него.

— Хей — каза тя. Разтърси рамото му. — Хей, добре ли си?

Тя постави длан на гърдите му, почувства как се движат нагоре-надолу, усети лекото туптене на сърцето му.

— Събуди се! Искам да ти помогна. Ранен ли си?

В нарастващата тъмнина Дона не забеляза движението му. Изведнъж ръката в ръкавица я сграбчи за китката.

Дона извика стреснато и се опита да се измъкне. Не можа да се освободи от здравата хватка на мъжа.

Той отвори очи.

— Пусни ме. Моля те.

— Боли — каза той.

Стисна я още по-здраво. Беше я хванал някак си странно. Дона погледна надолу и видя, че той я държи само с два пръста и палеца на дясната си ръка. Другите два пръста на ръкавицата стърчаха изправени. У нея се надигна леко отвращение, когато разбра, че най-вероятно тези пръсти липсват.

— Съжалявам, че те боли — каза Дона, — но сега ти ми причиняваш болка.

— Ще избягаш.

— Няма. Обещавам.

Той леко отпусна ръката й.

— Не исках да ти направя нищо лошо — каза той. Звучеше като че ли ще заплаче всеки момент. — Просто исках да вляза в колата. Не трябваше да ме нараняваш.

— Уплаших се.

— Исках само да вляза.

— Къде те боли?

— Тук — той посочи задната част на главата си.

— Не виждам нищо.

Пъшкайки, той се преобърна. На мястото, където беше лежала главата му, Дона различи камък. Въпреки че нощта беше тъмна и тя не можеше да бъде абсолютно сигурна, но като че ли нямаше кръв. Тя докосна главата му, опипа мекото окосмяване на четината и напипа цицина. След това разгледа пръстите си. Потърка ги един в друг. Нямаше никаква кръв.

— Казвам се Аксел — каза мъжът. — Аксел Куч.

— Аз съм Дона. Мисля, че ударът не е опасен.

— Даа-нъ.

— Да.

— Дона.

— Аксел.

Той се повдигна на ръце и колене. Обърна лице към нея.

— Само исках да вляза в колата.

— Всичко е наред, Аксел.

— Трябва ли да си вървя сега?

— Не.