Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Почти стигнахме, нали? — попита Санди.

— Къде?

— В Сан Франциско.

— Да, почти. Остава ни още около един час.

— Толкова много?

— Да, за съжаление.

— Ще преспим ли?

— Не ми се иска. Предпочитам да продължим. А ти?

— Докъде по-точно?

— До Северния полюс.

— О, мамо.

Минаваше три часа, когато се спуснаха по магистрала 101 и навлязоха в сенчест квартал на Сан Франциско. Изчакаха на един светофар, завиха, потърсиха означения за магистрала 101 и отново свиха нагоре, по булевард „Ван Нес“, наляво по „Ломбард“ и най-сетне по един извиващ се път, който водеше до Голдън Гейт 5 5 Голдън Гейт или Златните врата — проток, съединяващ залива Сан Франциско с Тихия океан. На южния бряг на протока е разположен Сан Франциско. През протока е прокаран един от най-дългите мостове в света, съединяващ двата бряга. — Б.пр. .

— Спомняш ли си колко беше разочарована, когато видя моста за първи път? — попита Дона.

— Все още съм разочарована. След като не е от злато, не трябва да го наричат златен. Не си ли съгласна?

— Съгласна съм, но все пак е красив.

— Да, но е оранжев, а не златен. Трябва да го нарекат „Оранжевия мост“.

Дона хвърли поглед към открито море и видя предните ивици на големи талази мъгла. На слънчевата светлина изглеждаха чисто бели.

— Погледни мъглата — каза тя. — Не е ли красива?

— Да, хубава е.

Оставиха Голдън Гейт зад гърба си.

Минаха през тунел, чийто вход беше изрисуван като небесна дъга.

Префучаха покрай изхода на магистралата за Сосалито.

— Хей, не можем ли да отидем до Стинсън Бийч? — попита Санди, когато видя табелата за отклонението.

Дона сви рамене.

— Защо не? Няма да стигнем толкова бързо, но пък пътят е много по-красив.

Тя даде мигач, сви по отклонението и остави магистрала 101 зад гърба си.

Скоро излязоха на крайбрежния път. Беше твърде тесен и с много завои. Тя караше колкото е възможно по-вдясно.

Мъглата се разстилаше над водата бяла и тежка като памучна вата. Приближаваше се видимо, но все още беше далече от брега, когато стигнаха градчето Стинсън Бийч.

— Можем ли да пренощуваме тук, мамо? — попита Санди.

— Нека продължим още малко. Съгласна ли си?

— Налага ли се?

— Никога не си била в Бодега Бей, нали?

— Не съм.

— Там е сниман филмът „Птиците“.

— Уууу, беше много страшен.

— Да отидем ли до Бодега?

— Далече ли е? — попита момичето.

— Може би на един час път.

Дона се чувстваше отпаднала. Болеше я гърбът. Важно беше обаче да продължат, да изминат още разстояние, да оставят още мили зад себе си. Можеше да изтърпи болката в гърба си още известно време.

Когато стигнаха Бодега Бей, Дона каза:

— Хайде да продължим.

— Трябва ли? Уморена съм.

— Ако ти си уморена, то аз умирам от умора.

Скоро след като отминаха Бодега Бей, мъглата започна да развява косите си пред предното стъкло на колата. Дългите й пръсти се протегнаха към изпънатото тяло на пътя, като се промъкваха напред, опипвайки слепешком. И тогава на мъглата сякаш й хареса онова, което пръстите й напипаха, и тя бавно спусна цялото си туловище върху пътя.

— Мамо, нищо не виждам!

През гъстата бяла маса Дона едва успяваше да различи предницата на колата. Караше само по спомени. Натисна спирачките, молейки се зад тях да няма друга кола. Сви вдясно. Гумите изхриптяха по чакъл. Изведнъж колата затъна.

Секунда преди рязкото спиране да изхвърли Дона напред към волана, тя протегна ръка към гърдите на Санди. Момичето се сви и отблъсна ръката. Главата й се удари в таблото. Започна да плаче. Дона бързо изключи двигателя.

— Дай да видя.

Таблото не беше твърдо и остави само червена рязка на челото на детето.

— Удари ли се някъде другаде?

— Ето тук.

— Където те държи колана ли?

Тя кимна и преглътна сълзите си.

— Добре, че го беше сложила.

Дона си представи как Санди разбива с главата си предното стъкло и излетява напред, назъбеното стъкло разрязва тялото й, което изчезва в мъглата и се изгубва завинаги.

— По-добре да не бях го слагала.

— Чакай да го махнем. Дръж се.

Момичето се облегна на таблото и Дона откопча предпазния колан.

— Хайде сега да излезем. Аз първа ще сляза. Не мърдай, преди да ти кажа.

— Добре.

Дона слезе от колата и се подхлъзна върху мократа тревиста повърхност на наклона. Тя се притисна до вратата, докато намери къде да стъпи.

— Добре ли си? — попита Санди.

— Дотук всичко е наред.

Дона се държеше здраво и се взираше в мъглата. Очевидно тук пътят завиваше наляво, а те не бяха забелязали завоя и се хвърлиха с предницата в канавката. Задницата на колата стърчеше на равнището на пътя. Ако мъглата не беше толкова гъста, щеше да се вижда от минаващите коли.