Ричард Леймън - Къщата на Звяра

Детето искаше да подсмръкне, но се страхуваше да не вдигне шум. Остави топлата течност да се търкулне до горната му устна и след това я отклони с език. Имаше солен вкус.

— Виж — прошепна бащата. — Почти стигнахме…

Някъде над тях се чу шум, който наподобяваше душене на куче.

Пръстите на мъжа трепнаха и се впиха болезнено в ръката на детето. Таванската врата бавно се отвори и момчето отстъпи, като се опитваше да намери стъпалото зад себе си.

Светлината на фенерчето разкъса тъмнината в празното пространство отвъд вратата.

В тишината се изви гърлен смях. Момчето имаше усещането, че гласът принадлежи на съсухрен старец.

Но това, което изскочи от вратата, не беше никакъв старец. Фенерът освети уродлива глава без коса.

След като чу писъка, Дан Дженсън реши, че не може повече да чака Суини. Свали от поставката дванайсетмилиметровата автоматична пушка, отвори рязко вратата на патрулната полицейска кола и изскочи на улицата. Пресече я бързо. Уличната лампа осветяваше будката за билети. Над нея стърчеше голяма дървена табела, на която пишеше „Къщата на Звяра“ — с букви, които бяха нарисувани така, като че ли от тях се стича кръв.

Бутна въртящата се преграда на входа. Беше заключена и той я прескочи.

От къщата се чуха още писъци — изблик на болка, изтръгната от дете.

Дженсън изтича по алеята и се изкачи до входа, като взимаше по две стъпала. Натисна вратата. Беше заключена. Зареди пушката, прицели се в ключалката и дръпна спусъка. Изстрелът разтроши ключалката и проби дупка във вратата. Той я ритна, тя се люшна назад и се отвори. Влезе в преддверието.

Отгоре се носеха отчаяни викове и задъхано животинско сумтене.

От предните прозорци влизаше достатъчно светлина, която осветяваше началото на стълбите. Дженсън се хвана за перилата и се хвърли към стълбите. Тъмнината го погълна. С ръка върху парапета, по който се ориентираше, той започна да се изкачва. Когато стигна най-горното стъпало, спря и се ослуша. Някъде отляво се чуваше ръмжене и сумтене.

Изправи пушката, хлътна в коридора, завъртя се бързо и застана отдясно — готов да стреля.

Навсякъде лежеше плътна тъмнина, с изключение на снопа светлина, която се разливаше по пода на коридора. Светлината бликаше от електрическо фенерче.

Дженсън искаше да стигне до фенерчето. Имаше нужда от него. Но то лежеше в другия край на коридора, близо до мястото, където някой дишаше тежко и шумно на кратки промеждутъци.

С пушка, насочена напред, той се спусна към фенерчето. Тежките му стъпки изкънтяха върху пода, а отривистото му дишане заглуши стържещото издихание на другия. В този момент кракът му докосна нещо кръгло като бухалка, но по-меко. Може би човешка ръка. Другият му крак се блъсна в твърд предмет. Чу как нечии зъби шумно се затвориха, когато той се препъна и политна в тъмнината с главата напред. Пушката притисна пръстите му в пода.

Дженсън протегна дясната си ръка и сграбчи фенерчето. Насочи лъча светлина в посоката, откъдето идваше сумтенето.

Съществото отпусна зъбите си от врата на момчето. Обърна главата си. Кожата му беше бяла и оттекла като корема на умряла риба. На лицето му се разля нещо, наподобяващо усмивка. Съществото започна да се гърчи и се освободи от тялото на момчето.

Дженсън пусна фенерчето и се опита да вдигне пушката.

Звярът се засмя тихо и студено. После силно го сграбчи.

Дона Хейс затвори телефона. Избърса треперещите си, влажни ръце в завивките и седна в леглото.

Знаеше, че това ще се случи. Очакваше го, правеше планове, страхуваше се. Сега я бе сполетяло. „Съжалявам, че ви безпокоя по това време — казал й бе той, — но знаех, че бихте искали да ви съобщим незабавно. Съпругът ви е освободен. Вчера сутринта. Аз самият разбрах току-що…“

Дълго време се взираше в тъмнината на спалнята. Не изпитваше желание да спусне краката си на пода. Тъмнината в стаята започна да избледнява. Не можеше да чака повече.

Когато стана, въздухът в неделната сутрин беше като студена вода, която обля кожата й. Потрепери от студ и се загърна в домашния си халат. Пристъпи в коридора. По бавното дишане, което се чуваше от стаята, разбра, че дванадесетгодишната й дъщеря все още спи.

Приближи се до ръба на леглото. Изпод завивките се подаваше слабичко рамо, облечено в жълта пижамка. Дона го обхвана с ръка и нежно го разтърси. Момиченцето се търкулна по гръб и отвори очи. Дона го целуна по челото.