Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Изглежда чисто — каза Джек.

Ейб кимна и слезе по останалите стълби. Обърна се и насочи фенера към сандъка.

— Снимай каквото искаш и да си вървим — каза той.

От върха на стълбите Джек направи три снимки. Ейб стоя със затворени очи срещу бързите изблици на светкавицата.

— Да вървим.

— Почакай. Искам да хвърля един поглед.

Ейб му подаде фенера. Докато Джек обхождаше мазето, Ейб гледаше към вратата и си представяше, че се хлопва. Ако някой дойде отгоре и я заключи…

— Ето тук — каза Джек.

— Какво?

— Дупката, за която говореше Гори.

Ейб избърза по пръстения под и отиде при Джек до изкривения куп кошници. Дупката в краката му бе неправилен кръг с диаметър около метър. Не отиваше право надолу, а се спускаше под полегат ъгъл в посока към задната стена на мазето.

Ейб покри очи. Джек снима.

— Това е — каза Ейб. — Да си вървим.

— Дръж това за момент — Джек му подаде фотоапарата.

— Какво да правя с него?

— Дръж го.

Джек се наведе и насочи фенера в дупката. Наведе глава до ръба и надникна в нея.

— Момичетата ни чакат — подкани го Ейб.

— Зная.

— Вече закъсняхме.

— Още няколко минути няма да променят нещата.

Джек легна на земята и започна да се провира през дупката.

— Сигурно се шегуваш — промърмори Ейб.

— Няма да ходя далеч — думите на Джек достигнаха до Ейб заглушени.

— Забавното е как ще се измъкнеш — каза Ейб.

В последния миг, преди да изчезне светлината, Ейб коленичи и хвана Джек за края на дънките. След това стана тъмно. Погледна през рамо и започна да наблюдава слабо осветения участък на пода.

Вече можеха да са горе. Можеха дори да излизат от къщата.

Дръпна панталона на Джек.

— Хайде!

Джек вече не се движеше.

— Добре ли си?

— Да — гласът му се чуваше, сякаш говори през възглавница. — Тунелът продължава.

— Излизай оттам.

— О, по дяволите.

— Какво?

— Нещо има отпред. Гледа ме в очите.

Ейб усети, че косата на врата му настръхва.

— Какво е?

— Трябва да се приближа.

— Какво е това ? Идва ли към тебе?

— Не. Ха! Това е… бухал. Не, не е бухал, а само главата му. Божичко, тук има всякакви кости и кокали.

— Супер. Трябва да тръгваме — той хвана Джек за глезените и започна да го дърпа.

Миг по-късно в дупката се показа светлината — трептящ кръг около раменете на Джек. Появи се и главата му. Ейб продължи да го дърпа. Джек се измъкна, като си помагаше с лакти, които забиваше в пръстта.

— Дяволски невероятно — изруга той. — Виждах само на около шест метра, но трябваше да съзреш тази гадост. Цялото пространство бе претъпкано с кости.

— Човешки кости?

— Не толкова големи. По-скоро на кучета, на котки, катерици, мечета. И на още по-малки животни, като мишки или плъхове. Защо не им хвърлиш един поглед?

— Благодаря, няма нужда.

— Дали мога да ги заснема? Струва си да опитам, а?

Бързите стъпки по стълбите приличаха повече на животински, отколкото на човешки.

Джанис се притисна до влажната стена на тунела и се вторачи в синята светлина. Сърцето й се блъскаше, сякаш щеше да изскочи през ребрата. Дишането й бе примесено с дрезгави хлипания. Стисна ножа с двете си ръце, насочи острието към мазето и затаи дъх.

Зърна звяра, който мина пред входа на тунела. Краката й се подкосиха. Подпря се на стената, за да не падне. Стомахът й се обърна и тя преглътна горещата горчива течност, която се надигна в гърлото й.

Това нещо — или друго подобно — я е изнасилило. Неговите нокти са дърпали плътта й, животинската му муцуна е смукала и дъвкала гърдите й, пенисът му е бил дълбоко в нея, където продължаваше да усеща болка.

Това нещо — или неговият брат — е убило родителите й и…

Чу как нещо се отпаря.

Отблъсна се от стената и застана по средата на тунела. Облегна рамо върху хладната пръст на отсрещната стена и подаде глава зад ъгъла.

Звярът, леко приведен, бе с гръб към Джанис, а ноктите му късаха плът от бедрото на майка й. Джанис продължи да гледа неподвижно. Звярът поднесе кървящото месо към устата си.

Едно ъгълче в съзнанието й прошепна да бяга, да се възползва, докато чудовището е заето с плячката си.

Не, помисли си тя, не мога да направя това.

Звукът от дъвченето му я накара да запуши уста. Отдръпна се да не гледа, но продължаваше да чува.

Господи. Това е мама. Това, което яде онзи, е майка ми!…

В следващия миг скочи и побягна.

Не го направи тихо. Знаеше, че трябва да се промъкне незабелязано, но не можеше. Изтича по килима. От гърлото й се откъсна силен и див рев. Онова нещо я чу и се обърна. От устата му висяха остатъци плът. Погледна я с празни бледи очи, сякаш не му пукаше и продължи да дъвче, като размаха ръка с продълговати нокти пред лицето й. Тя се наведе и заби острието в корема му. Звярът изръмжа, изплю храната върху косата и гърба й. Залитна назад и се блъсна в трупа на майка й. Краката на трупа се залюляха от удара. Ръцете подскочиха. Главата се разтърси. Стоманеното острие изчезна, сякаш бе погълнато от гръдния кош. Майка й падна върху чудовището, поваляйки го на колене.