Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Какво е станало с това?

Капитан Франк тръсна глава и въздъхна.

— Майка ми го направи. Беше ужасно скромна жена, мир на праха й. Така и не успях да видя рисунката, преди да я повреди.

— Жалко — каза Гормън.

Изучи онова, което бе останало от съществото. С изключение на животинските нокти върху пръстите на ръцете и краката, много приличаше на човешко същество. Раменете и гръдният кош бяха широки, крайниците — дебели и мускулести. Едната ръка бе по-дълга от другата, но Гормън реши, че е грешка на художника.

— Знаете ли колко е голямо?

Капитан Франк отпи от бирата.

— Високо е около метър. Толкова е било, когато баща ми се отървал от него. Тогава не е имало и година. Баща ми казваше, че възрастните зверове — онези, които убили на острова, достигали два метра.

Гормън кимна и Капитан Франк обърна страницата. Очакваше да види още някаква рисунка, този път може би на съществото, гледано отзад, но вместо това забеляза изрезка от вестник. В горния край на страницата бе надраскано на ръка: „Кларион, 21 юли 1902 г., Лорийн.“ Заглавието на статията бе отпечатано с по-тъмен шрифт.

Лорийн Нютон, тригодишната дъщеря на Франк и Мери, била зверски нападната и убита в двора на къщата на родителите й на „Крайбрежна улица“. Разтревожени от писъците на детето…

Гормън поклати глава, сякаш бе потресен и обърна на следващата страница, без да дочете историята. В средата бе залепена обявата за погребението на детето. Не си даде труда да я прочете. Прелисти и разгъна първата страница на броя на „ Кларион “ от 3 август 1903 година. Вниманието му бе привлечено от категоричното заглавие:

— Това е прекрасно! — каза Гормън.

— Баща ми е запазил тези ранни статии. Аз добавих още, след като той умря, и ги събрах всичките тук.

Гормън разгледа четирите колонки с дребен шрифт и сгъна отново страницата. Следващите статии описваха хващането, процеса и линчуването на Пое Гаучър. След това Гормън видя още една сгъната предна страница на „Кларион“ — този път разказваше за кръвопролитието, извършено почти тридесет години по-късно — за съпруга и децата на Маги Куч. След няколко продължения на историята, Гормън попадна на изрезка за изчезването на бащата на Капитан Франк.

— Тук започнах да ги събирам — каза старият мъж.

Гормън прегледа една статия, посветена на откриването на „Къщата на Звяра“. След това прехвърли страница след страница статии с подробности за изчезнали жители на града и туристи, по двама-трима всяка година.

— Безследно изчезналите са много — каза той.

— Това са само тези, за които е съобщено. Предполагам, че са много повече, за които никой не е съобщил.

— И мислите, че за всичко това е виновен Звярът?

— Може би не за всички — призна Капитан Франк. — Някои от тези хора може да са избягали или да са се изгубили в планината, или да са се удавили. Никой не знае колко са точно, но мога да се обзаложа, че Бобо има пръст в тая работа.

— Защо досега не са взети никакви мерки? Това прави петдесет или шестдесет души, изчезнали за период от двадесет години!

— Ами, сър, от полицията не откриха нищо толкова странно. Господ знае колко пъти им казвах, че зад цялата работа стои Звярът. Така и не ме послушаха. Изглежда, че за тях е нормално да изчезват по двама души годишно.

— Приемливи загуби — промърмори Гормън.

— Освен това отдавна решиха, че съм побъркан. И вече не мога да ги накарам дори да ме изслушат.

— Показвал ли си им това? — попита той, потупвайки албума с изрезки.

— Естествено. Но както Ви казах, те ме мислят за луд.

Гормън попадна на друга цяла заглавна страница от вестника. Тази се занимаваше с нападението върху Том Багли и Дари Мейуд през 1951-ва. След продълженията имаше още страници с изрезки за изчезнали хора. Най-накрая намери статии за миналогодишните убийства на Зиглърови — баща и син — и на полицая Дан Дженсън.

Стигна до празна страница.

Капитан Франк сръбна от бирата.

— Това е всичко, до утрешния брой на „Кларион“. Ще добавя публикациите за историята, която ми разказахте, за Крогънови и Вашия приятел. В „Кларион“ със сигурност ще напишат нещо.

— Напълно ли сте убеден, че е работа на Бобо?

— Обзалагам се, че е той.

Гормън кимна. Затвори внимателно албума и се загледа в него.

— Това е много внушителна документация, Франк.

— Винаги съм мислел, че е мой дълг да отбелязвам тези събития.