Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

Очите й засмъдяха, след това се насълзиха. Сведе глава и сълзите започнаха да се търкалят по бузите й.

— Кога трябва да започнеш работа?

Тайлър сви рамене.

— Трябва ли да се връщаш на работа?

Тя го погледна и попита:

— Искаш да гладувам ли?

— Не. Желая да дойдеш с мен.

— Наистина ли?

— Да. Аз… мисля, че ти и аз… предполагам, че това се нарича… Тайлър, обичам те.

— О, Ейб! — хлипайки, го обгърна с ръце. — Толкова много те обичам.

Дълго време стояха прегърнати. Когато спря да плаче, Тайлър изтри очите си в рамото на ризата му и го целуна.

— Добре, решихме… — каза той.

— Какво ще правим?

— Ще се присъединим към Нора и Джек за „щастливия час“ на заведението.

— А утре?

— Каквото и да решим, ще бъдем заедно.

— Трябва наистина да се върна в Лос Анджелис.

— Можеш ли да го отложиш с няколко дена?

— Предполагам, че да.

— Тогава, хайде да попитаме Нора. Ако всички са съгласни, ще отидем у нас.

— У вас? Къде у вас?

— В „Боровата шишарка“. Това е курортен хотел, горе на Шаста 17 17 Вулканичен връх в северна Калифорния. — Б.пр. .

— Този хотел е твой ? — Тайлър не можа да скрие удивлението си.

— Мой и на баща ми. Той отдавна ме преследва да поема всичко в ръцете си, за да може да ходи по-често на риба. Но няма да започна веднага. По дяволите, след като досега е чакал! Ще прекараме известно време в лентяйство. Там е много красиво. Ще видиш дали ти харесва, дали е място, на което можеш да се установиш, да отглеждаш деца…

— Деца ли?

— Нали знаеш, едни такива малки същества?

— Господи, Ейб.

— Ако свежият въздух ти дойде твърде много, или ако искаш да продължиш работата си, имам предложение от един стар познат за шерифското управление на Лос Анджелис. Разсърди се, когато му отказах, но съм сигурен, че много ще се зарадва, ако…

— В никакъв случай — прекъсна го Тайлър. — Никога не съм имала нищо против свежия въздух, а работата ми… Мога да живея и без нея. Освен това, — тя впери очи в него — Лос Анджелис не е място за отглеждане на деца.

Той каза ухилено:

— Добре.

— Добре — обади се като ехо Тайлър и отново го целуна. — Май е по-добре да си облека нещо.

— Не го прави заради мен.

Ейб я наблюдаваше, докато си облича плисирана пола и бял кашмирен пуловер. Седна на тоалетката и окачи на врата си тънка златна верижка. Ейб застана зад нея и гледаше отражението й, докато решеше косата си и слагаше червило.

Тя леко извърна глава и разгледа внимателно бледото розово петно на шията си. Поколеба се дали да не го скрие с малко пудра.

— Откъде ти е това? — попита Ейб.

— Ти трябва да знаеш.

Той погледна озадачено.

— Аз ли съм го направил?

— Със собствената си уста, скъпи. Можех да ти покажа още пет или шест, но вече съм облечена…

— Ще ми ги покажеш след вечеря. Ще има какво да очаквам.

Тайлър реши да не се занимава с петното. В края на краищата, едва ли някой щеше да го забележи, освен Нора и Джек, а те бяха съвсем наясно, че тя и Ейб са се любили целия следобед. Самите те вероятно бяха прекарали времето по абсолютно същия начин.

Тя стана от тоалетката, нахлузи сандалите и хвана дамската си чанта.

— Взе ли ключа? — напомни й Ейб.

Тя кимна. Той отвори вратата, хвана я за ръката и тръгнаха. Въпреки морския бриз, късното следобедно слънце пареше върху гърба й. Из въздуха се носеше упойващият аромат на борови дървета, примесен със свежия полъх на океана.

— Така ли изглежда твоята „Борова шишарка“?

— Малко е по-голяма. Утре сама ще видиш. Мислиш ли, че Нора ще има нещо против да дойде?

— Съмнявам се. Тя е винаги готова за приключения. Особено, когато става въпрос за някой мъж. Ако Джек е с нас, Нора няма да се оплаква.

— Трябва да си сменим местата, за да могат да пътуват заедно.

— А-ха, само те да пътуват заедно?

Ейб я стисна за ръката.

— Добре де, и аз нямам нищо против нов спътник. Ти си по-хубава от Джек.

— Ласкател.

Заобиколиха мерцедеса на Гормън Харди, което им напомни за изчезването на Брайън Блейк. Блейк, собствениците на мотела и дъщеря им. Говориха за изчезналите по време на обяда, но след това Тайлър забрави за тях. Изведнъж се почувства гузна, сякаш егоистично бе забравила окаяното им положение и бе пренебрегнала дълга си да се тревожи за тях.

Каквото и да им се е случило, каза си тя, не мога да им помогна, като се притеснявам за тях.

Освен това, изобщо не познаваше момичето, с бащата бе говорила само малко, когато се регистрираха, майката бе зърнала няколко пъти снощи в ресторанта, и не харесваше Брайън Блейк.