Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Съжалявам за Вашата приятелка. Ужасно е. Кажете й, че Дан загина смело в изпълнение на дълга си и много ни липсва.

— Ще й предам. Още веднъж благодаря — каза Ейб и се обърна да си върви.

— Хей, един момент. Още нещо, преди да си тръгнете. Снощи сигурно сте били в града, в бар „Последен шанс“, иначе нямаше да знаете за историята с Бобо!

— Точно така.

— В „Уелкъм Ин“ ли сте отседнали?

— Това е единственият мотел в града.

— Забелязахте ли нещо особено там?

— Особено ли? В какъв смисъл?

— Крогънови — семейството, което държи мотела, не са се появили тази сутрин. Готвачът се обади около шест часа. Рецепцията била заключена. Изпратихме човек и по всичко личи, че снощи никой не е спал там. Намерили колата им изоставена по пътя. Нито следа от тях.

— Странно наистина — Ейб поклати глава. — Но аз не си спомням нищо особено.

— Не се замислихме сериозно, докато, не намерихме колата. Това стана преди час. Май са в беда.

— Ще попитам приятелите си дали не са забелязали нещо необичайно.

— Благодаря. Имаме наш човек в мотела, който разпитва гостите, но изглежда повечето са си заминали. Плащат предварително и напускат рано сутрин. Хората са на почивка и винаги тръгват рано.

— Ще видя.

— Доведете приятелите си, ако са видели или чули нещо. Засега липсва едно семейство. Ако нещата се окажат още по-лоши, ще ви потърсим.

— Добре. Надявам се, че ще се появят.

— И аз — докосна веждата си с пръст. — Приятен ден.

Навън Ейб огледа пътя. Мустангът не се виждаше никъде.

Стигна до ъгъла. Погледна надолу по „Крайбрежна улица“ и потърси Тайлър и Нора. Очевидно още пазаруваха. Отмина една кола. Пресече улицата и застана до бордюра в очакване на Джек.

От една пресечка по-нагоре синьо-бяла полицейска патрулна кола излезе от сервиза. Сигурно Люси е на волана, помисли си той, с Бикс във влекача, който караше зад нея. Когато се приближи, тя се усмихна на Ейб и вдигна ръка. Той отвърна на поздрава й. Бикс отмина с пръст в уста. Патрулната кола и влекачът тръгнаха бавно по пътя, изчакаха светофара в центъра на града. Минаха покрай будката за билети на „Къщата на Звяра“ и скоро изчезнаха. Пътят свиваше към гористите хълмове.

Ейб извърна очи към тротоара. На пресечката по-долу жена буташе детска количка и хлътна в някакъв вход. Когато се скриха, Ейб вече виждаше магазина за спортни стоки. От Тайлър и Нора нямаше следа.

До него спря мустангът. На предната седалка бяха натрупани хавлиени кърпи, а най-отгоре лежаха сините му плувки. Вдигна купа и седна.

— Забавих се — каза Джек, — защото ме спря едно ченге.

— За изчезналото семейство?

— Аха, вече знаеш. Сега ще ти кажа нещо, което не ти е известно — нагласи страничното огледало и тръгна по празното платно. — Не липсват само те. Точно говорех с ченгето, когато дойде Харди и каза, че приятелят му, онзи герой Блейк, не се е появявал цяла сутрин. Харди не го бил виждал от снощи.

— Интригата се заплита — отбеляза Ейб.

— Да-аа. Ченгето беше толкова заинтригувано от това ново развитие на нещата, че загуби интерес към мене, иначе щях още да съм там.

— Така или иначе, дамите още не са свършили с пазаруването.

Джек паркира пред магазина за спортни стоки.

— Сигурно дълго ще почакаме — каза той. — Ако две жени трябва да решат какви бански костюми да си купят, ще им трябва цял ден. Какво разбра за Дженсън?

— Свий тук — каза Нора.

На задната седалка Тайлър продължаваше да гледа надолу, когато Джек сви по „Плажна алея“. Не искаше да наблюдава пътя, по който бе минала вчера. Но той присъстваше в съзнанието й: тухлената къща без прозорци през полето отляво, гората вдясно, редицата с пощенски кутии, кутията на Дан. Видя себе си и Нора — как вървят по изровената сенчеста улица „Сийсайд“, странния мъж, който ги наблюдава през мрежата. Спомни си изоставения и запуснат вид на къщата на Дан. Пред очите й бе празната веранда. Спомни си силното желание, с което искаше по-скоро да се махне оттам. Без да знае, по някакъв начин, бе сигурна, че търсенето на Дан ще завърши зле. Мъртъв повече от година. Господи, не можеше да повярва. „В «Къщата на Звяра» ли живее? Не, не точно.“ Онзи луд старец, Капитан Франк, е знаел през цялото време. Беше се подиграл с нея. Дори снощи не каза нищо. Може би не му е стигнала смелостта да разкрие истината. Може би е искал, но не е могъл да намери сили да стане вестоносец на такава новина. Вероятно се чувства отговорен и си мисли, че онова същество, донесено на баща му, Бобо, го е извършило.