Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— В теб ли е ключът от стаята? — попита Ейб.

Тя кимна си взе чантата.

Излязоха и потънаха в хладните сенки на утрото. Тайлър плъзна ръка по гърба на Ейб.

— Бих хапнала препечени питки с наденички — каза Нора.

Гормън сънуваше, че го гонят. Тичаше по огрян от слънцето склон. Смееше се, като размахваше над главата си лист хартия — договора.

— Не можете да ме хва-а-не-те-е — изпя той и беше сигурен, че не могат.

Беше бързоног, докато Марти и Клер се влачеха зад него като сомнамбули. Не, като съживени чрез магия мъртъвци. Внезапно му дойде на ум, че наистина бяха мъртъвци. Тази мисъл отне част от удоволствието. Ами ако го хванат? Мъртвите можеха да го подложат на някое ужасно мъчение.

Знаеше, че преследват него, но сякаш вниманието им бе погълнато от нещо друго. Марти се бе заел да разкъсва на парчета чифт розови бикини, а Клер се опитваше да избоде едното си око с тъпа пръчка.

Не съм правил подобно нещо , помисли той. Сама си го правиш, скъпа.

Погледна напред и видя Брайън, който му махаше от върха на оградата. Джанис също беше там, горе, възседнала заострените колове. Един от тях бе влязъл в нея и тя се гърчеше страстно върху него, като същевременно смучеше пениса на Брайън. Забеляза Гормън и се изправи.

— Хей — извика тя, — това е моят договор!

— Кой каквото си намери, негово си е! — отвърна й той и го размаха.

— Остави го — каза й Брайън. — Имаш мене.

Тя вдигна рамене, наведе си и го пое с уста.

Гормън се обърна и хукна покрай оградата. Погледна назад. Видя Марти и Клер. Бяха по петите му, което нямаше обяснение, тъй като той тичаше, а те едва се тътреха. Марти тъпчеше остатъците от разкъсаните бикини в устата си. Очната ябълка на Клер висеше върху бузата й. Тя се опитваше да избоде с пръчка другото си око. Нека да си извади и двете очи. Няма да вижда нищо.

В следващия миг Гормън се препъна в ръба на някаква вана и падна в нея. Водата беше червена. Гола жена, излегната във ваната, разтвори ръце да го хване. Китките й бяха набраздени с пресечени разрези. Беше Марта! Политна към нея и продължи да пада, да пада.

— Остави ме на мира! — изкрещя и се събуди.

В стаята бе светло и слънчево. Дишайки дълбоко, той се загледа в тавана. С възглавницата попи потта от лицето си.

Боже мой! Какъв кошмар!

Погледна туристическия си часовник — показваше девет и двадесет. Беше си легнал преди не повече от три часа. Но бе спал, преди да го събудят Марти и Клер.

Господи, ако можеше всичко да е само сън!

Пропълзя до края на леглото и седна. Натъртеното място върху корема, където го бе ударил Марти ( той започна пръв) приличаше на мръсно петно. По ръцете му личаха няколко дребни одрасквания, но кокалчетата му дори не бяха ожулени от ударите по лицето на Клер. Отиде до огледалото на тоалетката и се вгледа в лицето си. Като изключим кървясалите очи, изглеждаше добре.

Отиде в банята. Коленичи до ваната и започна внимателно да търси следи от кръв по емайла, най-вече около канала. Ваната изглеждаше чиста. Нищо чудно — беше се изкъпал в океана, преди да се върне в стаята и да влезе под душа.

Пусна душа, нагласи температурата и застана под топлата струя. Докато се миеше, през ума му минаха всички подробности. Дали не е пропуснал нещо?

Договорите. Беше ги изгорил в тоалетната и бе пуснал водата.

Лентата. Беше я унищожил. Спомни си как отвори пластмасовата касета, издърпа лентата и я държа над тоалетната чиния, докато гореше с неприятен черен дим.

Касетофона. След като бе докоснал калъфа с окървавена ръка, трябваше да изчезне. Хвърли го в океана.

Фотоапаратът. Същият проблем — същото разрешение.

Дрехите му. Откъсна етикетите, завърза по един камък във всяка и ги хвърли в прибоя. Обувките не се нуждаеха от камъни.

Колите. Според преценката на Гормън, разрешението на този проблем беше брилянтно и дръзко. Когато бе взел ключовете от колата на Марти, нямаше представа защо го прави. Вероятно още тогава е кроял плана в подсъзнанието си, но едва когато стигна до колите, той напълно се оформи в главата му.

Не можеше да остави дори най-малка следа от кръвта на Клер в мерцедеса. Ето защо не го докосна, а стигна до брега с колата на Марти. Имаше голям късмет, че намери плажа. Веднага попадна на път, който само след двеста метра в западна посока го отведе до брега. Следваше една осветена от луната пътека по продължение на възвишението и volià — океанът.

Сбогом на касетофона, фотоапарата и дрехите. Най-неприятната част беше къпането в океана. Не, може би най-неприятно бе връщането до колата на Марти — гол и мокър, треперещ от студ и уплашен до смърт, че някой може да го види. Районът бе пуст и единствената сграда, от която се виждаше паркинга, беше без прозорци.