Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Изчакайте секунда — намеси се Ейб.

Вдигна едната кана и напълни халбата на стареца догоре.

— Благодаря ти, приятелю. Едно нещо искам да ви съобщя — погледна в очите всеки по отделно. — Часовете на Звяра са преброени. Някоя нощ Капитан Франк ще го издебне в бърлогата му и ще го повали. Душите на мъртвите крещят и искат неговата смърт. Аз съм отмъстителят. Запомнете думите ми.

— Ще ти стискам палци — извика след него Джек.

— Господи! — възкликна Нора и завъртя очи.

Джек се усмихна и поклати глава.

— Старият хитрец й чакал твърде дълго. Скоро ще трябва да се промъква с количка.

— Никога няма да го направи — каза Ейб. — Човек, който говори така, не действа.

— Повярвахте ли му? — попита Тайлър. — Имам предвид за Звяра?

— Ейб не може да каже, че не му е повярвал — пошегува се Джек.

— Хей — обади се Нора, — трябва да съобщим на Гормън Харди за този тип. Може да ни изкаже благодарност в книгата. „С благодарност към Нора Брансън, Тайлър Моран, Джек Уайът и Ейб Клантън, с чиято ценна помощ стигнах до истинската история за Звяра Бобо.“ Представяте ли си колко страхотно би било?

— Това вече — каза Тайлър — би било прекалено вълнуващо.

Гормън Харди се събуди от силно блъскане по вратата, което го стресна. Седна в леглото и огледа тъмната стая, чудейки се кой може да бъде. След това си спомни.

Сигурно е Брайън, помисли си той. Но защо така яростно чука? Може да си е загубил ключа.

— Идвам! — извика Гормън.

Чукането продължаваше.

Пусна крака на пода. Запали нощната лампа и примижа срещу светлината.

— Идвам! — извика отново.

Чукането не преставаше.

Нещо се е случило, помисли той. Нещо по-сериозно от загубен хотелски ключ. Достатъчно сериозно, за да подплаши Брайън.

Когато се изправи, почувства, че паниката обзема и него самия.

За бога, какво е станало?

Беше гол. Облече атлазения халат, завърза го и отвори вратата.

Не беше Брайън.

На тъмната площадка стояха мъж и жена. Мъжът бе плешив. Изглеждаше на около четиридесет. Носеше синьо яке. Юмруците му бяха стиснати от двете страни на тялото. Виждаше го за първи път. Жената бе привлекателна блондинка и му изглеждаше позната. Носеше дънки, карирана риза и разтворено кожено яке. Приличаше на по-стара версия на Джанис. Гормън разбра, че я е виждал в „Керидж Хаус“, където изпълняваше задълженията на съдържателката.

Бяха родителите на Джанис.

Стана му лошо.

— Господин Харди? — попита мъжът с напрежение в гласа.

— Да.

— Ще се опитам да подходя учтиво към въпроса. Вече е два часа през нощта, а дъщеря ни още не се е прибрала. Тук ли е?

— Не! Разбира се, че не. Влезте и сам се уверете — той отстъпи и им направи път да влязат.

Жената затвори вратата и я подпря с гръб, сякаш да попречи на Гормън да избяга.

Мъжът хвърли поглед към леглата, влезе в банята и запали лампата. След миг провери гардероба. Погледна междинните врати, след това се обърна към Гормън.

— А къде е господин Блейк?

— Не мога да отговарям за него.

— Вие сте заедно. Платихте и за двамата.

— Да, наистина. Той е мой сътрудник. Но защо подозирате, че някой от нас двамата е приютил дъщеря Ви?

Докато говореше, Гормън мина покрай мъжа, отиде до междинната врата и похлопа с юмрук.

— Брайън! — извика той и отбори от своята страна.

След това опита дръжката на вратата на Брайън, която за щастие не се завъртя. С малко късмет, ако момичето беше в стаята, можеше да успее да се измъкне.

— Брайън! — извика още по-настоятелно.

— Нека да погледнем! — каза мъжът и се запъти напред.

— Закарал я е някъде с колата — обади се за първи път жената.

— Ще погледна, въпреки всичко.

Гормън му стори път. Бащата на Джанис пъхна ключ и отключи вратата. Вътре светеше лампа, но Гормън с облекчение видя, че и двете легла са непокътнати. Изчака, докато мъжът влезе да претърси. Обръщайки се към жената, той попита:

— Няма ли я колата?

Тя поклати глава. Лицето й бе мрачно, устните й — стиснати и изопнати в права линия, а искрящите й от гняв очи не слизаха от Гормън.

— Честна дума, не зная! — сви рамене той. — Подозирате, че тя и Брайън са отишли някъде заедно?

— А Вие нищо не знаете, така ли? — нахвърли се тя върху него ожесточено.

— Страхувам се, че не.

Мъжът се върна в стаята.

— Казвай, копеле, къде отидоха?

— Нямам представа. Аз дори не познавам дъщеря Ви. Да не би да е младото момиче, което ни регистрира?

— Точно така.